Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Понякога водачът посочваше с ръка към стръмните височини и произнасяше някакво име. Жана и Жюлиен поглеждаха, отначало не виждаха нищо и най-сетне зърваха нещо сиво като купчина камъни, свлечени от върха. Там бе кацнало селце, малко колибарско селище от гранит, прилепнало като същинско гнездо, почти незабележимо сред огромната планина.
Продължителното бавно яздене действуваше на нервите на Жана.
— Да препуснем малко! — каза тя и пришпори коня си.
Понеже не чуваше зад себе си тропота от коня на мъжа си, тя се обърна и избухна в луд смях — той препускаше бледен, хванал гривата на животното, като се друсаше чудновато. Красотата и осанката му на хубавец правеха още по-смешни несръчността и страха му.
Тръгнаха в лек тръс. Сега пътят се виеше между два реда безкрайни горички, които покриваха като с плащ целия хребет.
Това беше „макито“, непроходим гъсталак от млади дъбчета, хвойни, бръшлян, мастикови храсти, изтравничета, дафинови дръвчета, мирти и чимшир, примесени и заплетени като коси с виещ повет, исполински папрати, орлови нокти, розмарин, лавандула и къпини. Сякаш планината бе метнала на гърба си сплъстено руно.
Огладняха. Водачът ги настигна и ги заведе при едно прелестно изворче, каквито често се срещат в планинските страни; тънка обла струя ледена вода блика от някоя цепнатина в скалата и се стича по лист от кестен, сложен от някой пътник, за да отвежда водата право в устата.
Жана се чувствуваше тъй щастлива, че с мъка се сдържаше да не крещи от радост.
Тръгнаха отново и почнаха да се спущат надолу, като заобиколиха залива на Сагона.
Привечер минаха през Каргез, гръцко село, основано някога от заселници-бежанци, прокудени от родината си. Стройни и красиви девойки, необикновено грациозни, с кръшни бедра, дълги ръце и тънък кръст, образуваха живописна група край чешмата. Жюлиен им извика: „Добър вечер“, а те му отговориха напевно на хармоничния език на напуснатата си родина.
Когато пристигнаха в Пиана, трябваше да потърсят гостоприемство както в античните времена или в затънтените страни. Жана тръпнеше от радост в очакване да отворят вратата, на която Жюлиен потропа. О! Това беше истинско пътешествие с всички непредвидени изненади по неизследваните пътища.
Попаднаха точно у младоженци. Приеха ги, както патриарсите навярно са приемали пратеника на Йехова. Спаха на сламеник от царевична шума в стара, изгнила къща, чиито проядени от червеи дъски и греди шумоляха тихо, като оживели, и въздишаха.
Тръгнаха при изгрев-слънце и скоро се спряха пред същинска гора от пурпурен гранит. Остри скали, колони, камбанарии, изненадващи фигури, изваяни от времето, от разрушителния вятър и морската мъгла.
Високи до триста метра, тънки, закръглени, изкривени, гърбати, безформени, чудновати, приказни, тези изумителни скали приличаха на дървета, растения, животни паметници, хора, монаси в раса, рогати дяволи, огромни птици, чудовищни обитатели, кошмарно свърталище на зверове, вкаменени по волята на някакво капризно божество.
Притихнала, със свито сърце, Жана хвана ръката на Жюлиен и я стисна, обзета от потребност да обича сред такава красота на природата.
Ненадейно, едва излезли из този хаос, зърнаха друг залив, изцяло обкръжен от кървавочервена гранитна стена. Пурпурните скали се отразяваха в синьото море.
Жана промълви:
— О! Жюлиен!
Тя не намери други думи, затрогната, възхитена, със свито гърло; две сълзи се плъзнаха от очите и. Той я гледаше слисан и попита:
— Но какво ти е, котенце?
Жана избърса страните си, усмихна се и каза с леко разтреперан глас:
— Нищо… нерви… не зная… Гледката ме порази. Толкова съм щастлива, че най-малкото нещо вълнува сърцето ми.
Той не проумяваше тия женски възбуждения и трепетите на тия чувствителни създания, които полудяват от най-незначителната дреболия, които изживяват възторга като катастрофа, вълнуват се от неуловими усещания и изпадат в буйна радост или отчаяние.
Сълзите й му се струваха смешни и изцяло загрижен от лошия път, той каза:
— По-добре ще направиш, ако внимаваш за коня си.
Те се спуснаха до самия залив по една едва проходима пътека и завиха надясно, за да се изкачат по мрачния дол Ота.
Пътеката изглеждаше страшна. Жюлиен предложи:
— Да се изкачим ли пеш?
Жана се съгласи с удоволствие, очарована, че ще ходи и ще бъде сама с него след току-що изпитаното вълнение.
Водачът тръгна напред с мулето и конете, а те поеха бавно нагоре. Планината, пропукала се отгоре до долу, образуваше тесен отвор. В цепнатината се провираше пътечка, виеше се по дъното между две чудовищни стени; буен поток се свличаше в дола. Въздухът бе леден, гранитът изглеждаше черен, а високо горе къс синьо небе предизвикваше почуда и шемет.