Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
И така, тъй като не мога да предупредя лейди Ана, сцената в нашата галерия се превръща в схватка, която може да се мери с кървавата борба, разиграваща се във вътрешния двор под нас. Тя го отблъсква, притиснала твърдо двете си ръце към тлъстите му гърди, а лицето й, понякога толкова безизразно и отпуснато, пламти от червенина. Тя е скромна жена, недокосната девойка, и е ужасена, че този мъж идва и я оскърбява. Разтрива лице с опакото на дланта си, за да изличи вкуса на устните му. После — о, ужас, — извръща глава и изплюва слюнката му от устата си. Казва нещо на немски, което не се нуждае от превод: явно е някаква грубост по адрес на този човек от простолюдието, осмелил се да я докосне, да я лъхне в лицето с наситения си с мирис на вино дъх.
Той тромаво отстъпва назад — той, великият крал, почти е готов да избяга пред презрението й. Никога през живота му не го е отблъсквала нито една жена, никога през живота си той не е виждал на лицето на коя да е жена друго изражение, освен желание и готовност. Той е зашеметен. В нейното поруменяло от гняв лице и прям оскърбен поглед той вижда първото искрено мнение за себе си, с което някога се е сблъсквал. В един ужасен, заслепяващ миг той вижда себе си такъв, какъвто наистина е: стар човек, отдавна преминал разцвета си, мъж, който вече не е красив, не е привлекателен, мъж, когото една млада жена би отблъснала грубо от себе си, защото не може да търпи миризмата му, защото не може да понася докосването му.
Той залита, олюлявайки се, назад, сякаш му е нанесен смъртоносен удар в лицето или в самото сърце. Никога преди не съм го виждала такъв: почти виждам мислите, които пробягват зад зашеметеното му, потънало в тлъстини лице. Внезапното осъзнаване, че не е красив, осъзнаването, че не е привлекателен, че е стар и болен и един ден ще умре. Той вече не е най-красивият принц в християнския свят, той е един глупав и безразсъден стар човек, въобразил си, че може да си сложи пелерина и шапка и да се отправи да посрещне една двайсет и четири годишна девойка, а тя ще се възхити на красивия непознат и ще се влюби в краля.
Той е потресен до дън душа и сега изглежда глупаво и объркано като обзет от смущение старец. Лейди Ана е величествена: тя се е изправила в цял ръст и е разгневена и властна: тя се държи на положение и го стрелва с поглед, който показва, че го отпраща от двора си като човек, когото никой не би искал да познава. „Оставете ме“, казва тя на английски със силен акцент и се обръща към него с рамото напред, сякаш готова отново да го отблъсне.
Тя се оглежда из стаята за някой страж, който да арестува този неканен гост, и забелязва за първи път, че никой не скача да й се притече на помощ: всички сме ужасени, никой не знае какво може да каже или направи, за да замаже този неловък момент: лейди Ана, изпаднала в ярост, кралят — унижен в собствените си очи, отблъснат пред очите на всички ни. Истината за старостта и разложението на краля става внезапно, болезнено, непростимо очевидна. Лорд Саутхамптън пристъпва напред, но е онемял от изненада; лейди Лайл ме поглежда и аз виждам собствения си потрес, отразен в лицето й като в огледало. Това е толкова невероятно смущаващ миг, че всички ние — ние, умелите ласкатели, придворни, лъжци — сме занемели от изненада. Светът, който градим от трийсет години около нашия принц, който е неостаряващ, дарен с непреходна красота, неустоимо привлекателен, бе срутен около нас — и то от една жена, която никой от нас не уважава.
Той се обръща безмълвно: почти се спъва, докато върви, вонящият му крак поддава под него, а Катрин Хауърд, това умно, хитро малко момиче, едва чуто ахва от възхищение и му казва:
— Ооо! Простете, сър! Но самата аз съм новодошла в двора, странница като вас. Ще разрешите ли да попитам: кой сте вие? Как е името ви?
Катрин, Рочестър, вечерта срещу Нова година, 1539
Единствена аз го виждам как влиза. Не обичам борбите с бикове и кучета, или с мечки, нито боевете с петли, нито каквото и да било от този род; мисля, че е просто абсолютно противно — и затова стоя малко назад от прозорците. И се оглеждам: всъщност, тъкмо гледам към един млад мъж, когото бях видяла по-рано — много красив млад мъж с дръзка усмивка — когато виждам да влизат те шестимата: стари мъже, всичките трябва да са поне на трийсет, и едрият стар крал начело на групата и всички до един носят еднакви пелерини, като маскарадни костюми, затова веднага се досещам, че това е той, и че е дошъл предрешен като странстващ рицар, този слабоумен стар глупак, и ще я поздрави, тя ще се престори, че не го познава, а после ще има танци. Наистина съм възхитена да го видя, защото това означава, че със сигурност ще има танци, затова се питам как мога да насърча красивия млад мъж да бъде близо до мен по време на танците.