Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Влизай, Ладенце — пропя Месото, оголвайки златните си зъби. Работата му беше нервна, тежка и той отдавна се бе лишил от собствените си.
Озовах се в една абсолютно празна стая с балкон, който в момента беше затворен и жалко, защото бих могла да се развикам „милиция“ и току-виж някой ме чул. Месото ме прегърна през раменете и бръкна под полата ми.
— Долу ръцете, гадино — казах му аз. — Ако не престанеш, ще се оплача.
— На кого ще се оплачеш, Ладенце? — усмихна се той и ме плесна леко през лицето. Аз отхвърчах в ъгъла и притихнах за известно време. Сетне разтръсках глава, станах и полюбопитствах с усмивка:
— Да не би да са ти повишили чина? Да не би Ленчика да е умрял и ти да си станал командир? — Момчетата се бяха заковали на вратата и се блещеха с любопитство насреща ни. — Така ли стана, кажи де, Месо? Да не би Ленчика вече да е извън играта?
— Ей, Ладенце — поклати глава той, — перчиш ли ми се? Давай, давай… Аз ще почакам, търпелив човек съм, да знаеш…
— Донеси ми вода, жадна съм. И стол. Не ми е удобно да седя на пода.
— Ще ти донеса, хубавице, всичко ще ти донеса.
Момчетата продължиха да се подхилват, а Месото излезе от стаята. Върна се със стол в едната ръка и чаша в другата. Остави стола до стената и ми подаде чашата с палава усмивка. Нямаше нужда да съм велик психолог, за да разбера какво щеше да направи в следващия момент и затова не го изчаках да започне, а в отговор му се усмихнах и избих чашата от лапата му. Той изсумтя, избърса лицето си и така ме изгледа, че стомахът ме присви.
— Виж какво, звяр такъв, не се престаравай чак толкова — казах му мило аз. — Успокой се и си чакай реда. Аз също ще почакам.
Седнах на стола, скръстих ръце на гърдите си и се втренчих в стената. Лоша работа, ама че лоша работа… Месото донесе един стол и за себе си, седна насреща ми и започна да се пули в мен. С усмивка, сведена настрани глава и мътен поглед. Само това ми беше достатъчно, за да завия с глас, а на всичкото отгоре и момчетата взеха да остроумничат. Нямаше да издържа, като нищо щях да се разрева и това щеше да е моят край… Макар че може би краят ми вече беше настъпил, но аз просто не го знаех.
Времето течеше много бавно. Краката ми отекоха, а главата ми се цепеше от болка. Но не пришпорвах събитията, защото нямаше смисъл да го правя. Ами ако по-нататък не ме очакваше нищо добро?
Изведнъж телефонът иззвъня, едно от момчетата изчезна в антрето и след няколко секунди извика Месото. Той се надигна тежко и излезе. Заслушах се, но дочух само отривисти отговори „да“ и „не“ и нищо повече. Иди и разбери дали това беше добре или зле за мен.
Най-сетне той затвори слушалката и надникна в стаята, а в очите му се четеше лека тъга.
— Аз тръгвам, Ладенце — изчурулика Месото, — но ти не се коси, бързо ще се върна. Скоро ще се видим, сладуранке.
— Зависи — подсмихнах се аз. — Никой не знае какво ще се случи — може да се видим, а може и да не се видим.
Той се усмихна широко, миткайки отблясъци с всичките си златни зъби. Месото имаше дълъг нос, мутрата му беше заострена също като на плъх, а очите му бяха хлътнали, но гледаха закачливо.
— Ще се видим — увери ме той и си тръгна, което изключително ме зарадва.
След като той излезе, момчетата се почувстваха по-свободни (очевидно физиономията му на плъх не стъписваше само мен), домъкнаха два фотьойла, довлякоха и една малка масичка и седнаха край нея да шляпат карти, но продължаваха да ме следят. Аз гледах в стената пред себе си и премислях дали Аркаша щеше да преживее този обрат на събитията, или щях да остана сираче? Сирачеството ми щеше да е кратко, но болезнено.
Тъкмо когато най-сериозно бях решила да тегля една майна на всички последствия и да припадна, за да не гледам какво става около мен, на вратата се позвъни. Едно от момчетата, което между другото се казваше Валера, отиде да отвори. Тъй като в антрето се вдигна много шум, а разговорите бяха малко, разбрах, че са дошли важни хора и се оказа точно така — в стаята се появи Леонид Павлович Савелиев, или просто Ленчика, макар че единици се решаваха да го нарекат така в очите. Аз предпочитах да се обръщам към него официално, въпреки че ние се познавахме вече от две години и се виждахме, макар и не често, но редовно.
Ленчика влезе, погледна ме и ми се усмихна окуражително като лекар на безнадеждно болен.
— Здравей, Лада — каза приветливо той, но без излишна фамилиарност. Аз кимнах и отместих поглед, а момчетата веднага изчезнаха от стаята и затвориха вратата след себе си. Ленчика седна на стола, погледна ме, като накланяше главата си ту надясно, ту наляво, усмихна се и каза: — Късметлия е този Аркаша, честна дума…