Лъвовете на Ал-Расан

Наистина беше забравила. Той се усмихна.

— Едната беше да ви предупредя, че сте в опасност, а втората — да ви донеса нещо.

Ибн Хайран се върна до прозореца, надвеси се навън, взе нещо от перваза, после се обърна и й го подаде.

— Господи! — прошепна тя.

Беше стъкленицата й. Стъкленицата на баща й.

— Вие си тръгнахте много набързо от ибн Муса — продължи ибн Хайран. — Велас и Хусари също. Помислих си, че стъкленицата може да ви потрябва, пък и сигурно ще й намерите по-добро приложение от муардите.

Джехане преглътна и прехапа устни. Ако я бяха намерили…

Тя пристъпи към ибн Хайран и взе стъкленицата. Пръстите им се докоснаха.

— Благодаря — промълви тя.

И се вцепени — той се наведе и я целуна по устните. Парфюмът му я обгърна за миг. Ръката му нежно докосна косата й.

— Куриерска такса — весело заяви той и се отдръпна. — Това за Рагоса не е лошо хрумване. Но посъветвайте ибн Муса да иде във Валедо — при крал Рамиро ще е по-добре.

Джехане почувства, че нахлулата в лицето й кръв започва да се отдръпва и смущението отстъпва място на гнева. Родителите й, Велас, сер Резони — всички, които я познаваха добре, неведнъж я бяха предупреждавали, че не е зле да поусмири гордостта си.

Тя пристъпи напред, повдигна се на пръсти и на свой ред целуна ибн Хайран. Почувства как дъхът му секна от изненада. Така вече беше по-добре — самонадеяността му никак не й се нравеше.

— Лекарска такса — изчурулика тя и се отдръпна. — Ние вземаме повече от куриерите.

— Сега вече наистина ще падна от прозореца — каза той, но след кратка пауза.

— Недейте. Доста е високо. Очевидно и вие кроите планове да си отмъстите на Картада, макар и да не го казвате. Да паднете от прозореца не е най-доброто начало.

Джехане с удовлетворение установи, че това също го свари неподготвен.

— Надявам се пак да се срещнем — най-сетне се окопити той.

— Би било интересно — невъзмутимо отвърна Джехане, макар сърцето й да биеше много бързо.

Той се усмихна. Миг по-късно тя го видя да се спуска по грапавата стена, да минава под арката и да се насочва към портата, без да поглежда назад.

Беше си помислила, че е спечелила последната схватка, но усмивката му преди да си тръгне я накара да се усъмни.

— Нимаай, Ехаа, нимаай! — обади се баща й зад гърба й, сякаш откликвайки на мислите й.

Страхът отново се прокрадна в сърцето й. Тя се приближи до стола на Исхак и положи глава на коленете му. Почувства ръцете му да я галят по косата. Това не се беше случвало от четири години.

Така ги завари Велас, който вече беше приготвил багажа — и нейния, и своя. Не беше нужно някой да му казва какво да прави.