Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Халифа почука на вратата и след малко му отвори една дребна жена с яркозелени очи.
Беше млада, не повече от двайсет и няколко годишна, и някога трябва да беше била хубава. Но подобно на повечето жени фелахи, бременностите и тежкото ежедневие я бяха състарили преждевременно. На лявата й буза имаше синина.
— Извинявайте, че ви безпокоя — каза той любезно и й показа значката. — Аз… — поколеба се в търсене на правилните думи. — Беше го правил много пъти, но така и не беше свикнал. Спомни си как беше реагирала майка му, когато й бяха казали, че баща им е загинал, как беше припаднала, как беше скубала косите си и беше вила като ранено животно. Мразеше мисълта, че причинява подобна болка.
— Какво? — попита жената. — Пак ли се е напил?
— Може ли да вляза?
Тя сви рамене, влезе в къщата и го въведе в голямата стая, където две момиченца играеха на голия бетонен под. Вътре беше хладно и мрачно като в пещера и нямаше никакви други мебели освен един диван до стената и телевизор на масата в ъгъла. Нов телевизор, отбеляза Халифа.
— Е?
— Боя се, че ви нося лоши новини — каза детективът. — Съпругът ви…
— Арестували ли са го?
Халифа прехапа устни.
— Мъртъв е.
Тя просто го зяпа известно време, след което се стовари на дивана и закри лицето си с длани. Той реши, че плаче, и пристъпи към нея, за да я утеши. Но когато приближи, разбра, че приглушените звуци, които се процеждаха между пръстите й, изобщо не са хлипове, а смях.
— Фатма, Имай! — викна тя на двете момичета. — Случило се е нещо чудесно.
11
Кайро
Тара свърши в посолството и реши да отиде в апартамента на баща си.
За четиримесечния сезон на разкопките баща й не вземаше почти нищо със себе си — дрехи за смяна, няколко книги и фотоапарат. Повечето му принадлежности стояха в апартамента му в Кайро. Тук бяха дневниците му, диапозитивите, дрехите и различните артефакти, които египетското правителство му беше позволило да задържи. И разбира се, книгите, огромна колекция от няколко хиляди тома, всичките подвързани в кожа, плод на цял живот колекционерство. „С книги — обичаше да казва той — и най-мизерната колиба на света се превръща в палат. Те правят всичко наоколо по-поносимо.“
Оутс й предложи да я закара, но апартаментът беше само на няколко минути пеша, а и тя искаше да остане сама. Оутс се обади по телефона, за да е сигурно, че портиерът има резервни ключове, начертай как да стигне дотам и я изпрати до портала на посолството. После каза:
— Обадете се, като се приберете в хотела. И както вече ви казах, избягвайте да излизате по тъмно. Особено сега, след тази случка с корабчето.
След което й се усмихна и изчезна зад оградата на посолството.
Следобедът вече преваляше и ниското слънце хвърляше причудливи сенки по неравния паваж. Тя се огледа. Край посолството имаше няколко полицейски поста, куцукащ по тротоара просяк и някакъв мъж, който тикаше количка с дини. Тара погледна картата и тръгна към апартамента на баща си.
Оутс й беше обяснил, че този квартал на Кайро се казва Градът-Градина, и докато вървеше по обраслите с дървета улици, тя разбра защо. В този повехнал остатък от колониалната епоха беше по-тихо и по-спокойно, отколкото в останалата част на мегаполиса. Сред големите прашни вили растяха многобройни дървета и цъфтящи храсти — хибискуси, олеандри, жасмин, пурпурна жакаранда. Пееха птици и се носеше аромат на окосена трева и цъфнали портокалови дървета. Не се виждаха почти никакви хора, само две жени с бебешки колички и някакъв странен мъж в костюм.
Тара вървя десет минути, докато стигне „Шария Ахмед Паша“, на чийто ъгъл се намираше апартаментът на баща й — в сграда от началото на двайсети век с големи прозорци и балкони с изящни метални решетки. Някога вероятно жизнерадостно жълта, сега сградата беше сива и потъмняла от времето и праха.
Тара се изкачи по стъпалата и влезе в прохладното мраморно фоайе. В единия му край имаше бюро, зад което седеше мъж, по всяка вероятност портиерът. Тя се приближи до него и след объркан разговор със знаци успя да обясни коя е и за какво е дошла. Мърморещият мъж се изправи, извади връзка ключове от чекмеджето, затътри се до допотопния асансьор с решетка в ъгъла, отвори вратата и я загледа подканящо.