Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Ланор! — стресна се тя и притисна ръце към гърдите си. Беше леко облечена за навън, на раменете й имаше само шал вместо наметало, да я пази от студа. София би трябвало да знае за приятелството ми с Джонатан и бог знае какво й бе наговорил той за мен (или аз бях достатъчно глупава, за да вярвам, че продължавала мисли за мен, след като не съм около него). Тя ме изгледа ледено, без съмнение бе разтревожена от посещението, ми. Може би й се струвах още хлапе, макар да бях само няколко години по-млада, но пък не бях омъжена и все още живеех под покрива на родителите си.
— Прости ми, че идвам без предупреждение, но трябва да говоря с теб насаме — казах аз и погледнах през рамо, за да се уверя, че съпругът й не е наблизо. — Ще карам направо, няма време за любезности. Мисля, че знаеш какво съм дошла да обсъдя с теб. Джонатан сподели…
Тя скръсти ръце и ми хвърли стоманен поглед.
— Казал ти е значи. Трябвало е да се похвали на някого, че ми е направил дете.
— Нищо подобно! Ако мислиш, че се радва, задето ще имаш бебе…
— Неговото бебе — поправи ме тя. — И знам, че не се радва.
Тук видях своя шанс. Обмислях какво да й кажа от мига, в който Джонатан си бе тръгнал предния ден. Той беше дошъл при мен, защото имаше нужда от човек, който да се държи безмилостно със София от негово име. Някой, който ще й даде да разбере в колко слаба позиция се намира. Тя щеше да се увери, че аз разбирам пред какво е изправена, и тогава нямаше да има място за манипулации и емоции. Повтарях си, че не го правя, защото я мразя или я презирам, задето е узурпирала мястото ми в живота на Джонатан. Не, аз познавах добре София и спасявах Джонатан от капана на тази хитра брантия.
— При цялото ми уважение трябва да те попитам какво доказателство имаш, че бебето е на Джонатан? Само ти твърдиш така, а… — млъкнах, за да увисне неизказаната ми мисъл във въздуха.
— Ти да не си му адвокат?
Лицето й почервеня, когато не се хванах на въдицата.
— Да, права си, или е на Джеремая, или на Джонатан, но аз съм сигурна, че е на Джонатан. Усещам го.
Покри корема си с ръце, макар бременността още да не й личеше.
— И очакваш Джонатан да си съсипе живота само заради едно твое усещане…
— Да си съсипе живота? — извика тя. — Ами моят живот?
— Да, ами твоят живот? — попитах аз и се изпънах в цял ръст.
— Помисли ли какво ще се случи, ако публично обвиниш Джонатан, че е баща на бебето ти? Само ще съобщиш на всички, че си разпусната жена, нищо друго няма да постигнеш…
София изсумтя, завъртя се на пета и ми обърна гръб, сякаш не можеше да понесе да чуе и дума повече.
— … А той ще отрече, че сте имали връзка. Ще отрече, че може да е баща на детето ти. И кой ще ти повярва, София? Кой ще повярва, че Джонатан Сейнт Андрю би избрал да се занася с теб, когато може да има, която си пожелае жена от града?
— Джонатан ще се отрече от мен? — попита тя невярващо. — Не си хаби думите, Ланор. Никога няма да ме убедиш, че моят Джонатан някога ще се отрече от мен.
Тя каза: моят Джонатан. Бузите ми пламнаха и сърцето ми заби бързо. Не знам откъде намерих куража да кажа на София злобните думи, които й наговорих след това. Сякаш в мен се бе вселил друг човек, притежаващ качества, които дори не бях си представяла. И тази друга личност изскочи съвсем лесно от мен, като дух от лампа. Бях заслепена от гняв. Знаех само, че София заплашва Джонатан, заплашва да разруши бъдещето му, а аз не бих позволила на никого да го нарани. Той не беше нейният Джонатан, беше мой. Заплюх си го преди години в преддверието на църквата и колкото и глупаво да беше, усетих как у мен се надига чувството за собственост, диво и първично.
— Ще станеш за посмешище. Най-грозната жена в Сейнт Андрю твърди, че не смотаният съпруг, когото ненавижда, е баща на детето й, а най-желаният мъж в града.
— Но детето наистина е негово — каза тя отбранително. — Джонатан също го знае. Наистина ли не му пука какво ще се случи със собствената му плът и кръв?
Това ме накара да млъкна. Почувствах се виновна.
— Не си усложнявай живота, София, забрави за побъркания си план. Имаш съпруг, кажи му, че детето е негово. Той ще се зарадва на новината. Сигурна съм, че Джеремая иска деца.
— Така е, но иска свои — просъска тя. — Не мога да го лъжа за произхода на детето.