Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
— Както и да е — рече Люси.
— Каква музика слушаш — обади се Конър, опитвайки се да разведри обстановката.
— Грегорианска църковна — отвърна небрежно Бисе.
— Аха — Конър се почеса по главата. — Мисля, че ги чух да свирят миналата седмица в Елбоу Рум.
След няколко минути Томас се извини, че трябва да ги остави. Бел се постара да прикрие разочарованието си, а Люси го улови за ръка и изчурулика:
— Идвам с теб.
Сетне изгледа победоносно Бел и добави:
— Да отидем на по-уединено място. Тук мирише на развалено.
Бел кипна от яд. Ах, колко мразеше Люси и как искаше да издърпа Томас по-далеч от нея.
Когато двойката се отдалечи, Бисе се отпусна.
— Е, сестричке, ясно е, че няма да ни кани да обядваме с нея — отбеляза тя и пъхна в уста малка хапка от подноса на минаващия край нея сервитьор.
Бел стоеше встрани от групата. Всички се бяха отдръпнали по-далеч от нея. Онези, които се намираха на по-голямо разстояние, я следяха с възхищение. Тя изпъна рамене и се огледа в един прозорец. Убеди се за пореден път колко е красива. Обаче Томас явно не мислеше така. Той бе използвал първата възможност, за да избяга. Понякога са нужни повече усилия, помисли си тя. Нищо, следващия път.
В това време Виктория пресече кулоарите, където актьорите тийнейджъри се готвеха за трето действие, излезе през сервизния изход, мина по алеята, свързваща театъра с главното здание, и влезе в тъмния коридор. Вървеше сама, прокарвайки пръсти по редицата шкафчета край стената. Вече бе отегчена от всички, от малките дечица, които искаха да бъдат равни с нея. Виктория нямаше търпение семестърът да стартира, за да започне да отговаря на всеки въпрос, да приключва първа тестовете. Това беше толкова лесно, колкото да чете мислите на учителите. Нямаше търпение да види лицата на съучениците си. Докато прекосяваше внушителната сграда на престижното училище, тя си каза, че точно тук ще е сцената, където ще свали маската си.
След като бе живяла пет години в червената къща, Виктория не се страхуваше от тъмното. Стъпките й отекваха в празния коридор чак до другия край, далеч отвъд точката, където стигаше погледа й, и там звукът призрачно заглъхваше. Недалеч зад гърба й, движейки се със същата скорост като нейната, я следваше рояк дребни мушици. Те летяха абсолютно беззвучно, плътно притиснати една към друга, в група с големината на свит юмрук, зад лявото й рамо. Поддържаха точно определено разстояние, сякаш ги дърпаше с конец. Мушиците едва се забелязваха, дребните им черни телца се сливаха с мрака в спящото училище. Защо бяха там? Какво се канеха да правят, навъртайки се зад Виктория? Само че тя не си задаваше тези въпроси, защото, докато се прокрадваше из непрогледните коридори, беше заета със собствените си планове.
Вече бе намислила първия си ход. Щеше да измести Люси от първото място в курса. Щеше да се пребори с тъпите условия и да получи пълна петица. Да, Люси беше казала, че е невъзможно, но коя беше тя, че да й обяснява какво може и какво не може да направи? Виктория беше по-добра от Люси. Имаше повече дарби. Беше победител. Не й трябваха предмети за бавноразвиващи се, както на другите, затова беше съвсем честно да получи нещо, което за тях бе недостъпно. Щеше да спечели всяка училищна награда, всяко признание, всичко, което можеха да й дадат. Щеше да стане президент на класа. Щеше да си пробие път до върха на това смешно училище и тогава щеше наистина да стане любимката на Вилрой. Оттам нататък всичко беше въпрос на време. Щеше да отиде в Харвард. Да се кандидатира за Сената. Можеше да стане президент на някоя малка държава. Вилрой трябваше да й помогне. В края на краищата нали точно това винаги бе искала за тях гувернантката? Нали точно това бе поискало и получило другото момиче от Лондон? Цели се високо, Виктория! Роякът мушици зад гърба й се пръсна без звук, когато тя се обърна и тръгна назад към театъра.
Бел седеше безмълвно до мадам Вилрой в тъмната зала. От време на време поглеждаше през пътеката към Томас и баща му, и двамата увлечени от действието във финалната сцена на пиесата. Жената на мястото до Бел се бе дръпнала встрани, колкото може по-далеч. Мадам Вилрой не пропускаше нищо, въпреки че даваше вид, че следи играта. Без да обръща лице към Бел, тя се наведе и й прошепна заговорнически: