Божествени и прокълнати

— Ще се наложи да прескочим портата, за да не ни засекат прожекторите. — Той подаде глава, за да провери дали пътят е чист.

— Не. — Аз се дръпнах назад и усетих, че ми става по-студено от когато и да било. — Аз не правя подобни неща. Не се промъквам на забранени места, не нарушавам закона дори за дребни неща. — Поне се стараех. Наистина се стараех. — Няма да направя подобно нещо.

Даниъл се наведе и топлият му дъх отново парна лицето ми.

— Знаеш ли, че някои специалисти по религия вярват, че когато сме изправени пред неустоимо изкушение — той премести с пръст изплъзнал се немирен кичур от врата ми, — трябва да извършиш малък грях, за да намалиш напрежението.

В сенките очите му ми се сториха по-тъмни от обикновено и погледът му не изглеждаше просто жаден, ами приличаше на човек, който умира от глад. Устните му бяха на един дъх разстояние.

— Това е глупаво. Освен това… не ми се налага да намалявам напрежението. — Отблъснах го и излязох от входа. — Прибирам се вкъщи.

— Както желаеш — отвърна Даниъл. — Аз обаче влизам там и ако не знаеш как се кара мотоциклет, има дълго да чакаш, докато се прибереш.

— Тогава ще вървя пеша!

— Направо ме побъркваш — изкрещя зад гърба ми той. За момент остана на мястото си. — Просто исках да ти покажа — обясни вече по-тихо. — Знаех, че си от малкото хора, които ще оценят това място.

Спрях.

— Какво има там? — обърнах се към него.

— Ще трябва да видиш сама. — Кръстоса ръце. — Мога да те повдигна, ако искаш.

— Не, благодаря. — Свалих обувките и ги метнах от другата страна. Натъпках ръкавиците в джобовете на палтото и се качих по тухлената колона, като откривах издатини с пръстите на краката. Качих се до една от заострените хералдически лилии и се изтеглих върху колоната.

— Мислех, че не правиш подобни неща — рече Даниъл.

— Много добре знаеш, че открай време се качвам по-високо и по-бързо от вас, момчетата. — Изправих се на върха на колоната и се опитах да прикрия, че съм не по-малко шокирана от изпълнението си от него. Сложих ръце на кръста. — Ти няма ли да дойдеш?

Даниъл се разсмя. Краката му стържеха по тухлите, докато се катереше след мен.

Почувствах, че ми се вие свят, докато оглеждах двата метра, по които трябваше да се спусна. По дяволите, това бе твърде високо. Питах се как ще сляза, ако изгубя равновесие или се подхлъзна. Преди да успея да изпищя, нещо твърдо се стегна около ръката ми и ме спря близо до земята.

За момент останах да вися над замръзналата пръст. Опитах се да си поема дъх, преди да вдигна поглед. Стана ми още по-трудно да дишам, когато видях Даниъл коленичил на колоната да ме държи с една ръка. Лицето му беше съвършено спокойно, не беше нито намръщено, нито сгърчено от усилие.

Очите му блестяха твърде ярко, което бе просто невъзможно, докато ме наблюдаваше.

— Добре е да знам, че не си съвършена във всичко — отбеляза той и вместо да ме пусне, стисна по-силно ръката ми и ме изтегли без усилие върху колоната.