Повелителка на реките

Минаваме през арката до конюшните и Удвил отстъпва назад, за да види лицето ми, докато оглеждам двора. Всеки от конете в домакинството има собствено отделение с изглед на юг, така че светлият камък се затопля в течение на деня. Виждам четирите едри бойни коня на съпруга си, чиито глави кимат над вратичките. Виждам силния кон на Удвил за турнирите, и другите му коне, за лов и носене на съобщения, а после виждам, по-дребна от всички тях, със светли уши, които леко мърдат ту на една, ту на друга страна, съвършено оформената глава на сива кобила, толкова светла, че изглежда почти сребърна в слънчевата светлина на двора.

— Моя ли е? — прошепвам на Удвил. — За мен ли е?

— Ваша е — казва той почти благоговейно. — Толкова прекрасна и със също такова високо потекло като господарката си.

— Кобила?

— Разбира се.

Отправям се към нея, и тя наостря уши, заслушана в стъпките ми и в гальовния ми глас, докато приближавам. Удвил пъха кора хляб в ръката ми, а аз обхващам с поглед тъмните, влажни очи, красивата глава с фини очертания, сребристата грива на кобилата, която описах, изправена пред мен, сякаш съм направила магия и съм я призовала със силата на желанието си. Протягам ръка и тя я подушва с разширени ноздри, а след това поема с бърни лакомството от ръката ми. Мога да усетя мириса на топлата ѝ козина, дъха ѝ, лъхащ на овес, успокоителния мирис на обора зад нея.

Удвил ми отваря вратата на конюшнята и аз без колебание пристъпвам вътре. Кобилата се отмества леко, за да ми направи място, обръща глава и ме подушва — роклята ми, колана, влачещите се ръкави, а след това раменете, врата и лицето. И докато ме души, аз се обръщам към нея, сякаш сме две животни, които се опознават. После бавно, внимателно протягам ръка и тя навежда глава, за да я погаля.

Шията ѝ е топла, козината — мека и гладка като коприна, кожата зад ушите ѝ е нежна и мека, тя ми позволява да подръпна леко гривата ѝ, да я погаля по муцуната, а после повдига глава и аз докосвам разширените ѝ ноздри, меката деликатна кожа на муцуната ѝ, топлите ѝ мускулести бърни, и да обгърна със свита длан плътната извивка на шията ѝ.

— Това любов ли е? — пита тихо Удвил от вратата. — Защото оттук прилича на любов.

— Любов е — прошепвам.

— Първата ви любов — пожелава да се увери той.

— Моята единствена любов — прошепвам на кобилата.

Той се засмива като отстъпчив брат.

— Тогава трябва да съчините поема и да идвате и да ѝ пеете като жена-трубадур, като trobairitz6. Но как е името на вашата прекрасна дама?

Поглеждам я замислено, докато тя се отдалечава тихо от мен и лапва хапка сено. От смачканата трева се разнася ухание на ливада.

— Мъркюри7 — казвам. — Мисля, че ще я кръстя Мъркюри.

Той ме поглежда малко странно.

— Това не е особено подходящо име. Алхимиците все говорят за Меркурий — казва. — Бог, който мени формата си, вестител на боговете, една от трите важни съставки на тяхната работа. Понякога Меркурий — живакът — помага, друг път — не; той е подобен на Мелузина, водната богиня, която също мени своя облик. Той е пратеник, от чиито услуги трябва да се възползвате, когато няма никой друг; но невинаги надежден.