Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Поклащам глава.
— Успя ли да видиш кой град е? Някое познато място ли беше? Ела и виж дали можеш да посочиш града на картата. Мислиш ли, че се случва в същия този момент, или е видение от бъдещето, което ни предстои?
Завлича ме до масата, където е положен умаленият образ на Франция, и аз поглеждам замаяно мозайката от владения и вълнообразни хълмове.
— Не зная — казвам. — Имаше мъгла, и армия, която си пробиваше със сила път нагоре по някакъв склон. Имаше сняг и той беше почервенял от кръв. Имаше и кралица, пристигнала с коня си в една ковачница, където поставяха подковите на коня ѝ наопаки.
Херцогът ме поглежда, сякаш му идва да ме разтърси, за да измъкне от мен нещо смислено.
— Това не ми върши работа, момиче — изрича той с много нисък глас. — Такива видения могат да ми опишат на всеки съботен пазар. Имам нужда да знам какво ще се случи тази година. Нужно ми е да узная какво ще се случи във Франция. Нужни са ми имената на градовете и числеността на бунтовниците. Нужно ми е да знам подробности.
Отвръщам безмълвно на погледа му. Лицето му е потъмняло от раздразнението, което изпитва към мен.
— Опитвам се да спася цяло кралство — казва той. — Нужно ми е нещо повече от мъгла и сняг. Не се ожених за теб, за да ми разказваш за кралици, обърнали наопаки подковите на конете си. Какво следва? Русалки в банята?
Поклащам глава. Наистина не знам нищо.
— Жакета, кълна се, ще съжаляваш, ако проявиш неподчинение спрямо мен — казва той със сдържана заплаха в гласа. — Тези неща са прекалено важни, за да се правиш на глупачка.
— Навярно не бива да я натоварваме твърде много? — подхвърля Удвил, обърнат към лавиците с книги. — Може би е прекалено да я товарим всеки ден. Тя е съвсем млада и е още нова в това занимание. Може би е добре да я обучим и подготвим за това, като новоизлюпено птиче, като млад сокол. Може би трябва да я оставяме свободно да язди и да се разхожда сутрин, и да я караме да гадае може би само веднъж седмично?
— Не и ако е получила предупреждение! — избухва херцогът. — Не и ако това се случва сега! Тя не може да почива, ако сме в опасност. Ако тази битка в мъгла и тази битка в сняг ще се водят тази зима във Франция, трябва да знаем сега.
— Знаете, че дофинът няма нужните оръжия или съюзници, за да може това да стане сега. — Удвил се обръща към него. — Невъзможно е да е непосредствено предусещане на настоящето, сигурно е страховито видение от по-далечното бъдеще. Главата ѝ е пълна със страхове за война, а и самите ние я изплашихме. Насадихме тези видения в ума ѝ. Но трябва да проясним главата ѝ, трябва да ѝ дадем покой, за да може да бъде за нас като бистър поток. Вие я купихте… — той се запъва и се поправя — … открихте я непокварена. Трябва да внимаваме да не размътим водите.
— Веднъж месечно! — обажда се внезапно алхимикът. — Както казах в началото, милорд, тя трябва да говори, когато нейната стихия се надига. В навечерието на новолунието. Тя е създание на луната и водата, ще вижда най-ясно и ще говори най-ясно, когато луната започва да се издига. Трябва да работи в тези дни, под наливащата се луна.
— Би могла да идва тук вечер, на лунна светлина. — Съпругът ми мисли на глас. — Това може и да помогне. — Той ме поглежда критично, докато се облягам назад в стола, с ръка върху пулсиращото чело. — Прав сте — казва на Удвил. — Поискахме от нея твърде много, твърде скоро. Извеждайте я на езда, извеждайте я долу край реката. А другата седмица потегляме за Англия: можем да се придвижваме на кратки преходи. Тя е бледа, има нужда да си почива. Изведете я тази сутрин. — Усмихва ми се: — Не съм суров господар, Жакета, макар да има много за вършене и да бързам да го свърша. Можеш да имаш известно време на свое разположение. Върви в конюшните, ще видиш, че съм оставил там една изненада за теб.
Изпитвам такова облекчение да изляза от стаята, че не се сещам да благодаря, и едва когато затварят вратата зад нас, започвам да изпитвам любопитство.
— Какво ми е оставил негова светлост в конюшните? — питам Удвил, който ме следва, на половин крачка зад мен, надолу по кръглото стълбище от галерията до вътрешния двор, докато минаваме по калдъръма на вътрешния двор, покрай оръжейната, към двора на конюшнята. Слуги, които носят зеленчуци към кухните, и касапи, преметнали на рамо големи говежди бутове, отстъпват, за да ми направят път, и се кланят. Доячките, които пристигат от пасищата с кофи, поклащащи се на кобилиците им, правят толкова ниски реверанси, че ведрата им изтракват по калдъръма. Не ги поздравявам: вече почти не ги забелязвам. Херцогиня съм само от няколко седмици, а вече съм свикнала с дълбоките поклони, с които ме посрещат, където и да отида, и с почтителното шепнене на името ми, докато отминавам.