Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Кимвам.
— Всеки френски селянин може да направи това. Първо взема гроздовете, после ги смачква, за да извлече сока им. Взема плода на лозата — това е плътна материя — и го превръща в течност. Самото извършване на тази промяна е алхимия. После съхранява сока и оставя живота в него да промени този сок и да го превърне във вино. Отново течност, но с напълно различни свойства от сока. Сега мога да продължа. Извърших нова промяна, именно тук. Мога да приготвя есенция от вино, която е сто пъти по-силна от виното, течност, която гори при досег с пламък, която лекува човек от меланхолията и унилите настроения. Това е течност, но е гореща и суха. Наричаме я „аква вите“ — водата на живота. Вече мога да направя всичко това, мога да превърна гроздовия сок в „аква вите“ — златото е просто следващата стъпка, получаването на злато от желязо.
— А какво трябва да правя аз? — питам нервно.
— Днес — нищо — казва той. — Но навярно утре, или вдругиден, ще имат нужда от теб, да дойдеш и да налееш малко течност от колба, или да разбъркаш някоя купа, или да пресееш малко прах. Нищо повече от това: би могла да вършиш нещо подобно и в кухнята на майка си.
Поглеждам го неразбиращо.
— Това, от което се нуждая, е твоето докосване — казва той. — Непорочното докосване.
Един от мъжете, който досега е наблюдавал как бълбука една колба, а после прелива съдържанието през тръбичка в охладено блюдо, поставено в натрошен лед, оставя блюдото и идва към нас, като избърсва ръце в престилката си и се покланя на съпруга ми.
— Девата — казва съпругът ми, като посочва към мен, сякаш съм също такъв неодушевен предмет като течността в колбата или желязото в пещта. Трепвам, когато ме назовава с прозвището на Жана. — Както обещах. Водя я. Дъщеря на Мелузина, дева, недокосната от мъж.
Подавам ръка за поздрав, но мъжът се отдръпва уплашено от мен. Изсмива се полугласно и казва, усмихвайки се на съпруга ми:
— Надали бих се осмелил да я докосна. Всъщност, не мога!
Вместо това той прибира ръка зад гърба си, покланя се много ниско и се обръща към мен:
— Добре дошла, лейди Бедфорд. Отдавна се нуждаем от присъствието ви тук. Чакахме ви. Надявахме се, че ще дойдете. Вие ще донесете със себе си хармония, ще донесете със себе си силата на луната и водата, а докосването ви ще направи всички неща чисти.
Пристъпвам неловко от крак на крак и хвърлям поглед към съпруга си. Той ме гледа с нещо много подобно на възторжено одобрение.
— Намерих я и веднага разпознах каква може да е — казва той. — Какво може да направи. Знаех, че тя може да бъде нашата Луна. Тя има вода във вените си, а сърцето ѝ е чисто. Кой знае на какво би била способна?
— Умее ли да гадае по кристал? — пита нетърпеливо мъжът.
— Казва, че никога не е опитвала, но вече е прозирала бъдещето — отвръща съпругът ми. — Ще я изпробваме ли?
— В библиотеката. — Мъжът тръгва пред нас, обратно през вратата. Съпругът ми щраква с пръсти и двамата учени се оттеглят в една странична стая, докато алхимикът и Удвил смъкват едно покривало от най-голямото огледало, което съм виждала някога, поставено в рамка, напълно кръгло, от лъскаво сребро, подобно на пълна луна.
— Затворете капаците — казва съпругът ми. — И запалете свещите.
Задъхан е. Долавям вълнението в гласа му и то ме изпълва със страх. Подреждат около мен свещи, така че сякаш съм заобиколена от огън, и ме настаняват пред голямото огледало. Осветена съм толкова ярко, че от примигващите, полюшващи се пламъчета около мен едва виждам.
— Вие я питайте — казва съпругът ми на алхимика. — За Бога, толкова съм развълнуван, че не мога да говоря. Но не я натоварвайте прекалено, нека само разберем дали има дарба.
— Погледни в огледалото — нарежда ми тихо мъжът. — Вгледай се в огледалото и се остави на унеса. Е, какво можеш да видиш?
Поглеждам в огледалото. Нима не е очевидно какво виждам? Себе си, в кадифена рокля с кройка по най-последната мода, с островърха диадема на главата, със златиста коса, прибрана в плътна мрежа от двете страни на лицето, и най-прекрасните сини кожени обувки. Никога преди не съм виждала огледало, в което да мога да се видя цялата, в цял ръст. Повдигам леко роклята си, за да мога да се възхитя на обувките си, а алхимикът се прокашля леко и сухо, сякаш за да ми напомни да се пазя от суетата.
— Какво виждате, когато се вгледате по-дълбоко, херцогиньо?
Зад гърба ми и отстрани до мен има ослепително пламтящи свещи, толкова ярки, че изсмукват цвета от роклята, дори от сините обувки, дори от лавиците и книгите зад мен — докато гледам, те сякаш помръкват и потъват в мъгла.