Повелителка на реките

— Възможно ли е да става дума за университета на ваша светлост в Каен? — пита Удвил. — Стори ми се, че тя изрече „Каен“, а после каза: „Ще завършим делата.“

— Видях университета, който ваша светлост планира да основе в Каен — казвам аз, хващайки се за подадената реплика. — Завършен. Красив. Това имах предвид, когато казах „ще завършим делата“.

Той се усмихва, доволен е.

— Е, това е хубаво видение — казва, окуражен. — Това е добро прозрение за сигурно и щастливо бъдеще. Това са добри новини. И, което е най-хубавото от всичко, виждаме, че тя може да се справи.

Подава ми ръка и ми помага да се изправя.

— И така — обръща се той с тържествуваща усмивка към алхимика, — ще я доведа отново утре, след литургия, след като закуси. Следващия път ѝ пригответе стол, за да седне, и пригответе стаята за нея. Ще видим какво може да ни каже. Но тя умее да го прави, нали?

— Несъмнено — съгласява се алхимикът. — Ще приготвя всичко.

Покланя се и се връща във вътрешната стая, Удвил гаси останалите свещи, а милорд оправя огледалото. Облягам се за миг на една арка между два реда лавици, а съпругът ми вдига очи и ме вижда.

— Застани там. — Посочва ми центъра на арката и аз изпълнявам заповедта му. Заставам неподвижно, оградена от арката като в рамка, питайки се какво ли иска сега. Той се взира в мен, сякаш съм картина или гоблен, сякаш гледа на мен като на предмет, като нова придобивка, която трябва да бъде поставена в рамка, преведена или прибрана на лавицата. Присвива очи, сякаш ме възприема като гледка, или като статуя, която е купил. — Толкова се радвам, че се ожених за теб — казва той и в гласа му изобщо няма привързаност, а доволния тон на човек, който е прибавил нещо към красивата си колекция — и то на добра цена. — Каквото и да ми коства в отношенията с Бургундия, с когото и да е, толкова се радвам, че се ожених за теб. Ти си моето съкровище.

Нервно хвърлям поглед към Ричард Удвил, който е чул тази завоевателска реч; но той е зает да покрива огледалото с парчето плат, и сякаш е напълно оглушал.