Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
Ейнджъл се възползва от случая, за да се покатери върху гърдите й, и се настани там, мъркайки доволно. Фиона пак я погали замислено. Опита се да си спомни, да разкрие мистерията защо се е озовала на пода с цицина на главата, но нищо не й идваше наум. Там, където трябваше да има образ, имаше само тишина. От тази тишина се разнесе бръмченето на кола, сетне си спомни за лицето на Уолт, който надничаше през прозореца… После се беше появил друг автомобил… Но дали това се случи през същата нощ? Или през друга…
Тя вдигна котката и я остави внимателно на пода, после отново се опита да седне, като този път успя да се опре на лакти. Виеше й се свят, повдигаше й се и всеки момент можеше да повърне. И макар че болката туптеше силно в тила й, карайки цялото й тяло да изтръпва, тя разбра, че страхът й е предизвикан от необяснимата тишина. Той я заливаше като вълна и я давеше. Тя повърна и за момент изпита надежда, че това може да прочисти главата й и да й помогне да се ориентира — да си спомни нещо, каквото и да е. Но сякаш някой я бе сложил на пода, беше й скроил някакъв ужасен номер, оставяйки я да гадае за причината за нейното състояние. Усещаше се като жертва на шега, която обаче бе твърде злобна…
Миризмата на повърнато я погнуси и я накара да се раздвижи. Тя се оттласна от пода и запълзя напред на четири крака. Ако не беше напипала цицината, би се заклела, че има тежък махмурлук, и нямаше да се изненада, ако откриеше полупразна бутилка на масичката. Няколко пъти през живота си се бе напивала до безсъзнание, но не и след колежа. Не можеше да си представи, че си е причинила това, но на този етап би приела всякакво обяснение с радост. Всичко щеше да е по-добре от ужасната тишина, която обгръщаше стаята и потапяше всичките й спомени от изминалата нощ…
Изправи се мъчително на крака и като се подпираше на облегалката на един стол, на стената и на дръжката на вратата, се добра до банята, където се съблече и си взе душ. Зрението й ту се избистряше, ту се замъгляваше отново и когато повърна за втори път, си каза, че трябва да отиде в болницата. Тъй като не се доверяваше на способността си да шофира, се обади в главната къща с надеждата да намери Кайра, но тя не вдигаше телефона.
Болницата беше на не повече от километър и половина, така че Фиона тръгна бавно към своето „Субару“, но по едно време осъзна, че е само по хавлия. Обърна се и се възхити на бунгалото, като че ли го виждаше за първи път. Застланата с плочки алея беше като малко дворче между главната къща и бунгалото и тя се взря натам, с надеждата да попадне на нещо, което да навърже изгубените й спомени. Отново се опита да запълни пустотата за събитията, които навярно се бяха случили, преди тя да падне. Реши, че точно това е станало, след като не намери празна бутилка или други доказателства за препиване. Най-вероятно се беше спънала в табуретката. Умът й работеше достатъчно трезво, за да осъзнае, че това е единственото разумно обяснение за цицината на главата й. Сигурно е вървяла заднишком… Отстъпвала е от нещо… И това нещо трябва да е обсебило цялото й внимание, за да не забележи табуретката зад себе си.
Но докато изкарваше колата от имението, даже тези неща си ги спомняше трудно. Не можеше да каже с увереност къде точно се бе събудила. Докосна косата си и откри, че е мокра, но не си спомняше да е вземала душ.
Стисна по-здраво волана, така че чак пръстите й изтръпнаха, и опита да се съсредоточи, сякаш за първи път шофираше сама. Това бе единствената й искрица надежда: спомняше си с абсолютна яснота как на шестнайсет години седи ужасена в автомобил, а на седалката до нея баща й я наставлява…
Тя се убеждаваше, че не губи разсъдъка си. Беше загубила само една много важна част от него, която много се надяваше да си възвърне.
13.
Докато гледаше през задния прозорец на къщата как трепетликите се полюшват на лекия ветрец, Уолт си спомни времето, когато двете момиченца си играеха също като сега, но с друга жена до тях. Беше благодарен на Лиза за помощта й, за неуморното й търпение, за желанието й едновременно да възпитава и да утешава момичетата, но би предпочел Гейл въпреки всичките й несполуки като майка. Предната нощ бе гледал заедно с дъщерите си едно DVD, попаднало на бюрото в кабинета му — документален филм за някаква монголска камила, която не искаше да има нищо общо с потомството си. Историята имаше щастлив край: молитва, събиране на майка и дете и плачеща камила. Но нямаше да има щастлив край за неговото семейство, за дъщерите му. От сега нататък момичетата щяха да се мятат между два живота, две съвсем различни домакинства, и колкото и упорито да се мъчеше да им го обясни, от тях самите щеше да зависи да оправят нещата, да осмислят пукнатините, с които щяха да се сблъскат в идните години. Той се надяваше да бъде спойката, която ще държи всичко заедно, да запълни пукнатините или поне да им попречи да се разширят. Можеше да поддържа всекидневната рутина, познаваше я и знаеше колко е важна. Но докато гледаше как Лиза се смее и играе с момичетата, неволно си представяше Фиона там, отвън — и четирите се смеят, закачат се и изграждат наново нещо. Беше абсурдно да направи такъв скок, но след като вече бе пресякъл една линия, другата не бе толкова трудна, разстоянието не бе толкова голямо.