Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
— Кажи на подкреплението, че ще намерят черокито ми нагоре по стария миньорски път срещу Ред Топ. Да ме настигнат по пътеката. Канал шест — каза той.
Беатрис отново заудря бясно с опашка по задната седалка, разбрала по някакъв начин, че отиват на разходка в гората.
Преди около час бе отминала вечерната буря и капките по прозорците на бунгалото приличаха на низове кристални мъниста. Луната надзърташе през бързодвижещите се облаци, хвърляйки причудливи сенки в гората.
Фиона виждаше мъже в тези сенки. Не можеше да се откъсне от прозореца и така беше вече от дни. В продължение на часове се взираше над облегалката на дивана, отдадена на въображението си. Тя и по-рано бе попадала почти в същата ситуация, което я караше да се пита как може за втори път в живота си да се сблъска с такова нещо… А повечето жени не го бяха изпитвали и веднъж. Дали сама не предизвикваше съдбата, както твърдяха някои? Дали не търсеше и не искаше точно това подсъзнателно? Ако бе така, тогава що за странна личност беше? Как можеше сама да не се познава?
Сякаш беше изпаднала в транс… Объркана и изпълнена с омраза към себе си, понякога в продължение на минути се взираше напред, без да вижда и да чува нищо, но въпреки това не можеше да отмести очи. Това приличаше на същото нездраво влечение, което хората изпитваха към филмите на ужасите. Болезнено любопитство. Тя имаше да довършва проекти, да отговаря на обаждания. Имаше нужда от душ, от храна. Обаче седеше, присвила крака към гърдите си и опряла брадичка на облегалката на дивана.
Ужасът, който бе изпитала преди няколко нощи, не беше привичен за нея. Напоследък рядко чувстваше такива неща. Те бяха изхвърлени от нея, сякаш тялото й си бе изработило имунитет към страха. Не че се чувстваше смела — нищо подобно. По-подходящата дума беше решителна. Въпреки целия труд и така наречения „напредък“ — безбройните часове, вложени в това, да не гледа на себе си като на жертва — резултатът не бе кой знае какъв. Един имейл и един удар по стената, и тя се бе свила и отдръпнала, беше се върнала в предишното си състояние. Не беше успяла да се измъкне от него, защото знаеше със сигурност за какво става дума. И за кого…
Ето защо, когато чу приближаващата се кола, изкачваща се по алеята, моментално осъзна ясно какво ще стане, но се чувстваше безсилна да го предотврати. Не вярваше в съдбата — това бе нещо, което всеки можеше да контролира донякъде. Без съмнение съществуваха външни сили и човек трябваше да се съобразява с тях, но освен това имаше решителност и упорит труд, и вяра, скрита в дълбоките кътчета на съзнанието й. Въпреки че многократно си бе повтаряла, че трябва да отвърне на удара, ако някога получи този шанс, сега бе по-склонна да приеме неизбежното. Чудовищата бяха истински.
Знаеше това от собствен опит.
Почукване по вратата…
Тя стисна по-здраво облегалката на дивана.
Шумолене в храстите…
Когато към стъклото се притисна лицето на Уолт, разделено на ивици от щорите, и той се взря в тъмната стая, тя едва сподави изненадата си. Закри устата си с ръка и се снижи, надявайки се, че той няма да я види.
Разликата между онова, което бе очаквала, и образа на Уолт бе твърде голяма, за да може да я преодолее толкова бързо. Затова тя замръзна, надявайки се, че той ще си тръгне. А после, когато дойде на себе си и й се прииска да го види, беше прекалено смутена, за да се раздвижи. Как би могла да му обясни поведението си, когато най-силното й желание, целта на всичките й усилия, беше да не се налага да се обяснява пред никого? Да я приемат такава, каквато е, а не каквато е била.
Той почука по стъклото. Тя мислено го подтикваше да си тръгне.
И този път волята й се оказа по-силна. Стори й се, че чува вратата към главната къща да се затваря, но не стана да види. Знаеше, че му дължи поне едно извинение, но не вдигна телефона.
Двигателят заработи отново и фаровете на черокито блеснаха ярко срещу щорите. Ивици светлина бликнаха в стаята и тя сведе глава, проклинайки се, че е изтървала шанса си.
Звукът на двигателя се смеси с бръмченето на хладилника и бученето на кръвта в ушите й, докато накрая заглъхна. През следващите двайсет минути тя хлипаше под одеялото. Съвсем сама.
Когато тихото бучене на кола отново наруши тишината, тя помисли, че той се връща, и безгласно му благодари, че й е дал втори шанс. Забърза към огледалото и пооправи косата си, лицето й изглеждаше ужасно. Чу как отвън се захлопна вратата на автомобила. Тя направи каквото й бе по силите: избърса очите си с кърпичка, сложи си малко червило и излезе да го посрещне…