Книжарничка на острова

– Но тези книги... Искам да кажа, че те всъщност, в голямата си част, са основно лъжи.

Роузи наклони глава и потропа с огнените си нокти по масата.

– Ти си сноб, знаеш ли? Не е нужно винаги да си толкова придирчив.

– И преди са ми го казвали.

– Целият ни живот е един спортен мемоар. Тренираш упорито и успяваш, но в крайна сметка тялото ти те предава и всичко свършва.

– Звучи като цитат от роман на Филип Рот, от по-късния му период – отбеляза Ей Джей.

Роузи скръсти ръце на гърдите си.

– Това е едно от онези неща, които казваш, за да изглеждаш умен, нали? – попита тя. – Но всъщност така караш другите да се чувстват тъпи.

Тази нощ в леглото, след секса, който беше по-скоро като състезание по борба, Роузи се претърколи настрани и каза:

– Не съм сигурна, че искам да продължим да се виждаме.

– Съжалявам, ако съм наранил чувствата ти – каза той, докато обуваше панталоните си. – Когато казах онова за мемоарите.

Тя махна с ръка.

– Не се тревожи за това. Нещата са такива, каквито са.

Той подозираше, че е права. Беше сноб, неспособен на нормална връзка. Щеше да отгледа дъщеря си, да ръководи книжарницата, да чете книгите си и това, реши Ей Джей, ще бъде повече от достатъчно.

По настояване на Исмей бе решено Мая да бъде записана на балет.

– Не искаш да бъде лишена от подобни емоции и умения, нали? – попита балдъзата му.

– Разбира се, че не – каза Ей Джей.

– Добре тогава – кимна Исмей. – Танците са важни не само във физическо, но и в социално отношение. Не е хубаво да бъде аутсайдер и да изостане в развитието си.

– Не знам. Представата за момиченцето, което ходи на балет – не е ли прекалено старомодно и сексистко?

Ей Джей не беше сигурен, че Мая е подходяща за балет. Макар и едва на шест, бе ясно, че е по-скоро интелектуален тип – винаги с книга в ръце и доволна да си седи у дома и в книжарницата.

– Тя не изостава в развитието си – каза той. – В момента чете книги за много по-големи деца, поне за десетинагодишни.

– Да, очевидно в интелектуално отношение не е изостанала – настоя Исмей. – Но като че ли предпочита твоята компания пред всички други хора, определено пред деца на своята възраст, а това едва ли е здравословно.

– Защо да не е здравословно? – напрегна се Ей Джей.

– Ще стане същата като теб – каза Исмей.

– И какво му е лошото на това?

Балдъзата му го погледна така, сякаш отговорът беше очевиден.

– Виж, вие двамата живеете затворени в своя малък свят. Ти никога не излизаш на срещи...

– Ходя на срещи.

– Никога не пътуваш...

Той я прекъсна.

– В момента не говорим за мен.

– Спри да спориш. Помоли ме да бъда кръстница на Мая и ти казвам, че трябва да запишеш дъщеря си на балет. Аз ще плащам за уроците, така че не е нужно да се караме повече.

В Алис Айлънд имаше само едно танцово студио и само един клас за момиченца на пет-шест години. Собственичката и учителка на студиото бе мадам Оленска. Тя беше около шейсетгодишна и въпреки че не бе затлъстяла, кожата ѝ висеше, което бе знак, че през годините костите ѝ се бяха свили. Отрупаните ѝ с бижута пръсти като че ли имаха по една става в повече. Децата бяха едновременно и ужасени, и омагьосани от нея. Ей Джей се чувстваше по същия начин. Първия път, когато остави Мая, мадам Оленска каза: