Връхлита страховит легион

— Солис и Матусик да се подготвят — нареди лорд-регентът и вестоносецът се поклони и хукна навън. Ларомендис запази безстрастно изражение, но вътрешно се усмихна. Солис бяха под командването на Себолтис, единствения оцелял син на Ундалин и негов любимец. Неочакваното решение даваше на Ларомендис малко предимство, защото ако дойдеше време за завоевателна война, лорд-регентът нямаше да е толкова силен привърженик на подобно решение, ако наследникът на неговия трон бъдеше изложен на риск. Също като брат си, Ларомендис си даваше сметка, че за да оцелее, Народът трябва да се промени. Ундалин не би имал нищо против завоюването на Мидкемия като изконен роден свят на таределите. Би могъл да постигне съгласие с живеещите в Елвандар, дори да признае тяхната кралица за законен владетел и да се откаже от кръвното си право — макар че Ларомендис се съмняваше в последното. Но щеше да настоява кралицата да властва над неговите сънародници и да не търси съюз с по-низши създания.

Ларомендис знаеше, че тъкмо този начин на мислене през поколенията е довел до загубата на милиони от Народа. За да оцелее, Народът трябваше да забрави мечтите си за завоевания и господство и да се съюзи с джуджетата и хората. Ала осъществяването на плановете му изискваше голяма доза късмет, тъй като на двамата братя не се гледаше с добро око. И все пак тъкмо върху тях бе паднало бремето да се опитат да променят лорд-регента.

На вратата се появи вестоносец, задъхан от тичането по коридорите и стълбите. Падна по лице пред лорд-регента и му протегна един свитък.

Лицето на лорд-регента потъмня: той разбра, че се потвърждават най-лошите му опасения.

— Гарджан-Дан е паднал. Демоните са пробили бариерата.

Ларомендис знаеше две неща: че демоните ще бъдат отблъснати и Бариерното заклинание ще бъде възстановено, но срещу голяма цена. Колко пъти още можеше да поправят бариерата и всеки път да губят воини, докато магьосниците се опитват да я възстановят? Веднъж, два пъти, три — но накрая Бариерното заклинание щеше да се разпадне окончателно и скоро след това техният град щеше да бъде обсаден. Стените на Тарендамар едва ли щяха да са голяма пречка за Демонския легион. Яката зидария и магията можеха да ги удържат най-много седмица, може би две, дори месец, но в края на краищата градът щеше да падне — и заедно с него щеше да си иде сърцето на Седемте звезди.

Лорд-регентът сложи крак на рамото на вестоносеца и го побутна встрани.

— Върви си! — извика и вестоносецът се подчини с облекчение, най-вече задето лорд-регентът не бе придружил заповедта си с унизителен ритник. В предишни дни можеше да стане и така, че главата му да се озове набучена на копие на входа на крепостта.

Лорд-регентът отиде до прозореца, погледна навън, въздъхна дълбоко и попита:

— Магьоснико, на кой свят си роден?

— На този, милорд. Далече на север в снежните земи, в подножието на Железните планини.

— Аз също съм се родил тук, но най-големият ми син се появи на бял свят на Утамиир — каза лорд-регентът. Магьосникът го знаеше, но си замълча: даваше си сметка, че господарят има нужда да говори. — Когато едва навърши десет сезона, го изведох на лов за дългорози и зеленомуцунести в равнините на изток от град Акар. Беше горещо — там е винаги горещо. И рядко вали, а когато завали, става порой и има гръмотевици. Наводненията често погубват деца и дребни животни. Светкавици разкъсват небето, сякаш самите богове воюват. — Обърна се и изгледа магьосника. — Ще изгубим този свят, магьоснико, както изгубихме Утамиир. — Наведе се над перваза на прозореца и се загледа в далечината. — Както изгубихме Катанджара, Шинбол и други. В епохата на моите деди сме завладявали звездите. Клановете на Седемте звезди са управлявали светове! — Поклати тъжно глава. — А сега идва край на нашето властване. Скоро ще се превърнем в бежанци.