Където злото властва
- Автор: Бреке Йорген
- Серия: Odd Singsaker #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изида
- ISBN: 9786197040357
- Переводчик: Калина Димитрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Където злото властва». Краткое содержание книги:
Ричмьнд, Вирджиния, САЩ, 2010 г.: Ефраим Бонд, директор на музея на Едгар Алан По, очаква резултати от ДНК-тест, който може да докаже, че е открил един от най-бруталните серийни убийци от пет века насам. Закъснял посетител обаче слага край на проучването и... на живота му.
Тронхайм, Норвегия, 2010 г.: По същия жесток начин е убита главната библиотекарка на библиотека „Гюнерус“, в сейфа на която се пазят уникални ръкописи. В хода на разследването е установено, че е изчезнала Книгата на Юханес, пергаментов ръкопис с изключителна културна стойност, но и съхранил смразяващи признания.
Тя помнеше почти дословно следващото изказване на преподавателя: „Мисля, че серийните убийци привличат толкова много кинаджиите и писателите, защото и едните, и другите използват един и същи алгоритъм. Постъпките на серийните убийци са грубо въплъщение на измислиците им”. Опирайки се именно на тези думи, тя свързваше уникалното убийство, което разследваха, с мрачния свят на серийните убийци. В това престъпление имаше нещо неистинско, сякаш бе съчинено като стихотворение.
След няколко пресечки тя зави надясно, а след това на кръговото движение при паметника на Робърт Едвард Лий - още веднъж надясно и се отправи към центъра на града по „Монумент авеню”. Тази улица й харесваше. Тя напомняше, че в миналото град Ричмънд бе означавал нещо за Съединените щати.
Секретарката на музея на Едгар Алън По се казваше Мегън Прайс. Извънградският й адрес на „Кентърбъри роуд” до „Уиндзор фармс” недвусмислено сочеше, че не разполага само със заплатата си на музеен работник. Изглежда, че мъжът й бе адвокат или лекар, който печелеше и за двамата, а на работата си в музея тя гледа като на добра алтернатива за доброволна благотворителност. Фелиша се приближаваше към „Уиндзор фармс” по улица „Лафайет”. Други сигурно щяха да изберат „Малвърн авеню”, но тя никога не го правеше, ако й потрябваше нещо оттам. Стараеше се да не минава излишно покрай дома, в който животът й се бе разделил веднъж на „преди” и „след”.
Фелиша не бе предупредила Мегън Прайс за посещението си. Когато разследваш убийство, не си заслужава да даваш време на хората да съберат мислите си. Стоун разчиташе, че госпожа Прайс изпълнява нареждането на Рейнолдс, помолил убедително всичките служители на музея да се приберат по домовете си и да чакат полицията да се свърже с тях. Разбира се, не ставаше дума за това полицията да се свърже веднага с тях, така че рано или късно повечето от тях щяха да се върнат към нормалното си всекидневие и да излязат от вкъщи по своите си работи. Точно информацията за това колко дълго човекът е чакал, преди да се заеме с работите си и с кои именно се е заел, след като се е уморил да чака, докато се случи нещо, можеше да насочи полицията към нови следи.
Преди да тръгне от полицейското управление, Фелиша бе чула от Рейнолдс кратко описание на Мегън Прайс. Засега като че ли нямаше основания да подозират, че има нещо общо с убийството. Въпреки че по принцип Фелиша се придържаше към едно златно правило - в началото на случая да подозира всички и всичко. Бе го формулирала веднъж, когато с колегите й бяха отишли да пият бира (а в нейния случай - кола): „Следователят трябва да се ръководи от правилото, което е напълно противоположно на основния закон на съдебната практика. Всички са виновни до доказване на противното, като в последния случай се сваля обвинението от заподозрения в онзи момент, в който невинността му е доказана, а във всичко останало той продължава да е заподозрян”. Доколкото си спомняше, само Лаубах от цялата компания се бе разсмял заедно с нея силно и мрачно на шегата й. Едно обаче бе да се пошегуваш, пък било то и без грам истина, а съвсем друго - да държиш постоянно това златно правило в главата си. За нощта на убийството Мегън Прайс разполагаше с доста сигурно алиби. Бе лежала заедно с мъжа си в леглото вкъщи и бе спала, а вечерта бе имала гости, които не си бяха тръгнали почти до полунощ. Освен това, по думите на Рейнолдс, тя бе доста крехка дама на шестдесет и три години. Още не бяха съставили приблизително описание на убиеца, но Фелиша се съмняваше, че госпожа Прайс ще се впише в него.
Поради това пътуваше към секретарката, за да й зададе един-единствен въпрос. Що за история бе онази с парченцето кожа от гръбчето на все още ненамерената от тях книга? Тя паркира на тротоара на известно разстояние от каменна викторианска къща с четири комина. Къщата се оказа такава, каквато си я бе представяла - огромна и префърцунена. Върху алеята към нея имаше място за най-малкото десетина полицейски коли, но когато се приближаваш пеша до нечий дом, добиваш по-истинска представа и за него, и за собствениците му. По пътя към тъмния параден вход - нима бе от махагон? - обграден с широк бял портал, Фелиша само затвърди догадките си за семейството на Прайс. Те определено не разчитаха на средствата, които жената получаваше от музея. На алеята бе паркиран ягуар, за който Патерсън със сигурност можеше да каже много неща. За Фелиша той бе просто неоправдано скъпо желязо на колела. Градината се оказа обработвана, а цветовете на магнолиите намирисваха на наемен градинар. Къщата също изглеждаше безупречно - нови прозорци, пряснобоядисани корнизи. Бе се издигала вече сто години и щеше да го прави още толкова, ако семейство Прайс продължаваше да се грижи за него така, смесвайки в равни пропорции любов и труда на латиноамерикански работници.