Японският любовник

Семейство Фукуда заковаха дъски на прозорците и сложиха катинар на вратата към улицата. Бяха платили наема за цяла година плюс една начална вноска за закупуване на къщата веднага щом станеше възможно да я запишат на името на Чарлс. Подариха всичко, което не можаха или не пожелаха да продадат, тъй като спекулантите им предлагаха по два-три долара за предмети, които струваха двайсет пъти повече. Разполагаха е малко дни, за да се разпоредят е имуществото си, да стегнат по един куфар на човек, да вземат толкова, колкото можеха да носят, и да се явят при автобусите на позора. Трябваше да се явят доброволно, в противен случай щяха да бъдат арестувани и да им бъдат предявени обвинения в шпионаж и военновременно предателство. Там се присъединиха към стотици други семейства, които пристъпваха бавно, пременени в най-хубавите си дрехи – жените с шапки, мъжете с вратовръзки, децата с лачени ботуши – към Центъра за граждански контрол, където ги викаха. Предаваха се сами, защото нямаха избор и защото по този начин показваха своята лоялност към Съединените щати и осъждаха японското нападение. Това бе техният принос в усилието на войната – така твърдяха водачите на японската общност и само единични гласове им се противопоставиха. На семейство Фукуда се падна лагерът "Топаз" в една пустинна местност в Юта, но щяха да разберат това едва през септември, след като прекарат шест месеца на един хиподрум в очакване.

Свикналите на сдържаност исеи се подчиниха безропотно, но не можаха да предотвратят някои младежи от второ поколение – нисеи – открито да се разбунтуват; те бяха отделени от семействата си и изпратени в "Тюл Лейк" – най-суровия концентрационен лагер – където щяха да оцеляват като военнопрестъпници. По улиците белокожите ставаха свидетели на тази сърцераздирателна процесия от хора, които те познаваха – собственици на магазини, където всеки ден пазаруваха, рибари, градинари и дърводелци, с които общуваха, съученици на децата им, съседи. Повечето наблюдаваха объркани и мълчаливи, но се чуваха и расистки обиди, и злонамерени подигравки. Две трети от интернираните в онези дни бяха родени в Америка и бяха американски граждани. Японците чакаха с часове на дълги опашки пред бюрата на служителите, които ги вписваха и им Даваха етикети с идентификационен номер – същия като на багажите им – за да ги нахлузят на вратовете си. Група квакери, които се противопоставяха на тази мярка, тъй като я считаха за расистка и антихристиянска, им даваха вода, сандвичи и плодове.

Такао Фукуда се готвеше да се качи със семейството си на автобуса, когато пристигна Исаак Беласко, хванал Алма за ръка. Беше използвал авторитета си, за да сплаши служителите и войниците, които понечиха да го спрат. Беше силно развълнуван, защото не можеше да не сравни случващото се през няколко преки от дома му с онова, което може би бяха преживели неговата балдъза и мъжът ѝ във Варшава. С блъскане си проправи път, за да прегърне силно приятеля си и да му даде плик с пари, които Такао напразно се опита да откаже, а в това време Алма се сбогуваше с Ичимей. "И да пишеш, пиши", беше последното, което си казаха децата, преди тъжната върволица от автобуси да поеме на път.