Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Заповед – къде да отиде, какво трябва да вземе. А тя беше готова да им се подчини, да изпълни заръката им. Дори да се наложеше да каже на другите само половината истина.
Елин разруши макета, но остави в дланта си елена, чиято вълна вече се степваше от дъжда.
Едион и Лизандра се приближаваха с цвилене на коне, но Елин го почувства миг преди да се появи между далечните, обгърнати в нощта дървета. Твърде надалеч в гората, за да е друго, освен призрак, откъслек от съня на някой древен бог.
Тя го погледа с притаен дъх, а когато яхна коня си и вдигна черната си качулка, й стана чудно дали спътниците й бяха забелязали, че не дъждът лъщи по лицето й.
Дали и те бяха видели белия елен, Господаря на Севера, с приглушено от пороя безсмъртно сияние, дошъл от дълбините на гората да се сбогува с Елин Галантиус.
6.
Дориан Хавилиард, крал на Адарлан, ненавиждаше тишината.
Тя се беше превърнала в негов вечен спътник из почти пустите зали на каменния му дворец – нощем клечеше в ъгъла на личната му стая, намираща се високо в едната кула, а денем го гледаше от другия край на масата при всяко хранене.
Открай време знаеше, че един ден ще стане крал.
Ала не беше очаквал да наследи рухнал трон и празна крепост.
Майка му и малкият му брат още си стояха закътани в планинската им вила в Арарат. Не ги беше поканил в двореца. Дори се беше разпоредил да не идват.
Макар и само защото с майка му щеше да се върне и цялата й префърцунена свита, а Дориан предпочиташе тишината пред безкрайното им кудкудякане. И защото така щеше да му се наложи да погледне майка си и брат си в очите и да излъже кой бе унищожил стъкления замък, кой бе избил повечето им придворни и кой бе отнел живота на баща му. Да излъже за нещото, в което се беше превърнал баща му – за демона, загнездил се в него.
Демон, който беше заплодил майка му – не веднъж, а два пъти.
Застанал на малката каменна тераса на личната си кула, Дориан обхождаше с поглед блещукащата шир на Рифтхолд под залязващото слънце, лъскавата ивица на Ейвъри, криволичеща откъм морето, виеща се из града като змия, преди да продължи право към сърцето на континента.
Скривайки гледката, разпери дланите си, покрити с мазоли от тренировките с меч, които отново бе подхванал. Любимите му стражи – хора на Каол – бяха мъртви до един.
Изтезавани и убити.
Спомените му за робуването на нашийника от Камък на Уирда бяха смътни и мъгливи. Но в кошмарите си понякога се озоваваше в една от тъмниците в подземията на двореца с облени от чужда кръв ръце, с нечии умолителни писъци в ушите му.
Не той беше отговорен за това, повтаряше си, а валгският принц. Баща му.
Още му беше трудно да гледа в очите новия капитан на стражата, приятел на Несрин Фалик, когато бе помолил да го научи на бойни умения, да му помогне да заякне.
Никога повече. Никога повече нямаше да бъде слаб, безполезен и уплашен.
Дориан отправи поглед на юг, сякаш виждаше чак до Антика. Стана му чудно дали Каол и Несрин са стигнали вече, дали вещите лечители на Торе Сесме се бяха захванали да церят измъченото му тяло.
И за това беше отговорен демонът в баща му, той беше прекършил гръбнака на Каол.
Мъжът, борещ се в тялото му, беше смекчил смъртоносната сила на удара.
Дориан нямаше такъв контрол, такова влияние, докато наблюдаваше как демонът използва собственото му тяло – докато демонът изтезаваше, убиваше и вземаше каквото пожелае. Явно баща му се оказваше по-силният човек от двама им. По-добрият.
Не че някога му се беше отдал шанс да го опознае като човек.
Дориан стисна пръсти в юмрук и в дланта му проблесна скреж. Сурова магия, но нямаше кой да го научи да я използва. Нямаше кого да помоли.
Облегна се на каменната стена до вратата на терасата и вдигна ръка към бледата ивица върху гърлото си. Колкото и часове да беше прекарал в тренировки под слънцето, кожата, намирала се под нашийника, така й не беше потъмняла. Може би завинаги щеше да остане светла.
Вероятно до края на дните си щеше да чува в сънищата си съскащия глас на демонския принц. Може би винаги щеше да се буди с чувството, че потта по тялото му е кръвта на Сорша, кръвта на Елин, когато я бе наръгал.
Елин. Не беше получил вест от нея – нито от когото и да било – относно завръщането на кралицата в родното й кралство. Опитваше да не се безпокои, да не размишлява защо още не е чул нищо.
Нищо, при положение че разузнавачите на Несрин и Каол вече му носеха новини за пробуждането на Морат.