Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– А какво търсиш тук, та работиш за един майстор строител, божи човече?
– Нищо. Много е сложно.
– Избягал си от страх.
– Е, не знам.
– Не е моя работа да ти се меся, но внимавай, да не би да бягаш от себе си.
– Не. Предполагам, че не. Защо?
– Защото, който бяга от себе си, вижда, че сянката на врага е винаги по петите му, и не може да спре да бяга, докато не падне от изтощение.
– Баща ти цигулар ли е? – попита ме Бернат.
– Не.
– Хубаво, аз... Но цигулката си е моя – подчерта.
– Не казвам, че не е твоя. Казвам, че ти си неин.
– Говориш странни работи.
Замълчаха. Чуваха как Трульолс повишава глас, за да надвика един ученик, който свиреше фалшиво с ентусиазъм.
– Какъв ужас! – отбеляза Бернат.
– Да. – Мълчание. – Как се казваш?
– Бернат Пленса. А ти?
– Адриа Ардевол.
– От Барса ли си или от Еспаньол?
– От Барса. А ти?
– И аз.
– Събираш ли картички?
– На коли.
– Я гледай. Имаш ли тройната картичка с ферари?
– Не. Никой я няма.
– Да не искаш да кажеш, че не съществува?
– Баща ми така казва.
– Господи, колко жалко. – Съкрушен: – Наистина ли?
Двете момчета замълчаха, замислени за ферарито на Фанджо100, което трябваше да се допълни с три картички в колекцията, а те може би не съществуваха и това предизвикваше у тях чувство на празнота в стомаха. Двамата мъже гледаха също така мълчаливо как стената на „Ла Граса“ се издига права благодарение на якото скеле, построено от Джакиам. След дълга пауза:
– С какво дърво ги правиш тези инструменти?
– Аз не ги правя, нито съм ги правил. Аз просто предлагах най-доброто дърво. Винаги най-доброто. Идваха да го купуват майсторите от Кремона и се доверяваха на това, с което баща ми или аз ги снабдявахме. Продавахме им дървен материал, сечен през януари по новолуние, ако го искаха без смола, или сечен посред лято, ако искаха по-благозвучно и по-яко дърво. Баща ми ме научи как да намирам сред стотици дървета най-песнопойното дърво. Да, научи ме баща ми, а той се е научил от баща си, който е работил при семейство Амати.
– Не знам кои са.
Тогава Джакиам от Пардак му разказа за родителите, за братята и сестрите си, за родния горски пейзаж в тиролските Алпи и за Пардак, който жителите в по-ниската част на планината наричаха Предацо. Почувства, че му олеква, сякаш се беше изповядал пред брата мирянин. Сякаш беше изповядал тайната за бягството и опасността. Но не се почувства виновен за ничия смърт, защото Булканий от Моена беше мръсен убиец, който подпали бъдещето им от завист, и той би му разпрал корема още десет хиляди пъти, ако му се удадеше случай. Джакиам непокайващият се.
– За какво мислиш, Джакиам? Виждам омраза на лицето ти.
– Нищо, тъжен съм. Спомените. Братята и сестрите.
– Разказвал си ми за много братя и сестри.
– Първо се родихме осем момчета и когато вече се бяхме отчаяли, че си нямаме нито една сестра, народиха се шест.
– А колко са живи?
– Всичките.
– Това е чудо.
– Зависи. Теодор не може да ходи, на Ермес главата му е объркана, но сърцето му е голямо, а Бетина, мъничката Бетина, моята обична Бетина, е сляпа.
– Горката майка.
– Покойница е. Умря при раждането на едно момченце. И то умря.
Брат Габриел помълча, може би в памет на онази жена мъченица. За да разведри разговора:
– Не каза кое дърво се използва за инструментите.
– Добрите инструменти, които изработват майсторите лютиери от Кремона, се правят, като се съчетават различни дървета.
– Не искаш да ми кажеш какви.
– Не.
– Няма значение, ще разбера.
– Как?
Брат Габриел му намигна и се върна в манастира, възползвайки се от това, че зидарите и общите работници, съсипани цял ден да пренасят камъни и да ги качват със скрипец, слизаха от скелето, за да дочакат мрака, оскъдната вечеря и почивката, по възможност без много сънища.