Изповядвам

Адриа погледна баща си малко недоверчиво, като че ли преценяваше дали не го премята.

– Собствено име?

– Да.

– И как се казва?

– Виал.

– Какво значи Виал?

– Какво значи Адриа?

– Адриани е името на римския род, който произхожда от Адрия, на брега на Адриатическо море.

– Не искам да кажа това, изобщо.

– Ти ме попита какво зна...

– Да, да, да... Та, значи, цигулката се казва Виал, и точка.

– Ама защо се казва Виал?

– Знаеш ли какво съм научил, сине?

Адриа го погледна разочаровано, защото избягваше въпроса, не знаеше отговора и не желаеше да го признае. Прикриваше слабостта си на човешко същество.

– Какво си научил?

– Че тази цигулка не е моя, аз съм неин. Аз съм един от многото, които са я притежавали. През своя живот тази сториони е имала различни инструменталисти, които са й служили. И днес е моя, но аз мога само да я съзерцавам. Затова силно желаех да се научиш да свириш на цигулка и да продължиш дългата верига на живота на този инструмент. Само за това трябва да учиш цигулка. Само за това, Адриа. Не е нужно да обичаш музиката.

По този елегантен начин баща ми изопачаваше нещата и се държеше така, сякаш учех цигулка под негово давление, а не по волята на майка. По този елегантен начин баща ми се разпореждаше със съдбата на другите. Но аз в оня момент треперех от вълнение, макар да бях разбрал напътствията, които приключваха с ужасяващото не е нужно да ти харесва музиката.

– От коя година е? – попитах.

Баща ми ме накара да погледна през процепа вдясно. Laurentius Storioni Cremonensis me fecit 176499.

– Позволи ми да я взема.

– Не. Помисли си само колко истории носи със себе си тази цигулка. Никакво пипане.

Джакиам Муреда изчака да отминат към Лаграс двете каруци и мъжете, водени от Блонд от Казиляк. Скри се наблизо, за да се облекчи. Мигове на спокойствие. Отвъд каруците с дървен материал, които бавно се отдалечаваха, се виждаха силуетът на манастира и стената, съборена от мълния. Вече три лета, откакто се бе приютил в Каркасон, побягнал от омразата на хората от Моена, и ето че в съдбата му щеше да настъпи поврат. Беше свикнал с мекия говор на окситанците. Примирил се бе да не яде сирене всеки ден, но най-трудно му беше да живее без гори наоколо и без планини наблизо; имаше ги, но винаги далече, толкова далече, че не изглеждаха истински. Докато се облекчаваше, изведнъж осъзна, че не му е мъчно за пейзажа на Пардак, а за баща му, Муреда от Пардак, и за всички от семейство Муреда: Аньо, Джен, Макс, Ермес, Джозеф, Теодор, Микурà, Илзе, Ерика, Катарина, Матилде, Гретхен и малката Бетина, която ми подари медальона с Дева Мария дай Чуф, пок­ровителката на дърварите в Пардак, за да не се чувствам никога сам. Разплака се от мъка по близките и както си сереше, свали медальона от врата си и го загледа: строг образ на света Богородица във фас, с дребен младенец и кичеста елха на заден план, която му напомняше елхата близо до потока Травиньоло в неговия Пардак. Не беше лесно да се поправи стената – първо трябваше да съборят една голяма част, защото беше нестабилна. За два дни с гредите й вдигна чудесно скеле и получи много похвали от манастирския дърводелец, брат Габриел, мъж с ръце колкото крака, когато трябваше да се дялка и да се реже, и нежни като устни, когато трябваше да преценяват качествата на дървото. Веднага си допаднаха. Монахът, разговорлив човек, го попита как така разбира живота на дървото, след като е само прост дърводелец, и Джакиам, освободен най-после от страха от отмъщение за пръв път откакто побягна, каза ами не съм дърводелец, брате Габриел. Аз режа дървото и го слушам. Моят занаят е да карам дървото да пее, да избирам дърветата и тези части от ствола, които после ще послужат на майсторите лютиери да направят добър инструмент, било виола, било цигулка или някой друг инструмент.