Изповядвам

* * *

След няколко дни почивка се заеха с клена. Беше грамаден, може би имаше два века живот. Освен това листата му жълтееха, знак, че наближават първите снегове, които вече нямаше да го покрият. Знаеше, че частта близо до корена е най-хубава, и взеха да секат досами земята, въпреки проклятията на мъжете, които намираха това за много трудно. Трябваше да им обещае още два дни почивка, преди да тръгнат на път.

Сякоха наравно със земята. Толкова наравно, че Блонд от Казиляк мярна нещо, което го накара да вземе кирката и да изкопае дупка между корените.

– Ела, трябва да видиш нещо – каза, прекъсвайки ежедневното му съзерцание на вълшебните рисунки върху абсидата.

Мъжете бяха изкоренили почти целия дънер. Между корените – кости, череп, човешка коса и тъмни парцали, прогнили от влагата.

– Кому може да хрумне да погребе човек под дърво! – възкликна един от работниците.

– Това е от едно време.

– Не са го погребали под дървото – каза Блонд от Казиляк.

– А, така ли? – Джакиам го погледна учудено.

– Не виждаш ли? Дървото излиза от човека, ако изобщо това е човек. Хранил е дървото със своята кръв и плът.

Да. Дървото сякаш беше израсло от корема на скелета. Адриа доближи лице до лицето на баща си, та той да го види, да му отговори:

– Татко, искам само да посвиря, за да чуя как звучи. Четири гами. Само малко. Моля те, татко!...

– Не. И като кажа не, значи не. Стига – отсече Феликс Ардевол, избягвайки погледа на сина си.

Знаеш ли какво си мисля? Този кабинет, моят свят, е като цигулка, която през живота си е приютявала различни хора: баща ми, мен... теб, защото присъстваш с автопортрета си, и кой знае още колко, защото не е възможно да се разбере бъдещето. Така че не. „Не“ значи „не“, Адриа.

– Не знаеш ли, че „не“ значи „да“? – щеше да ми каже гневно Бернат много години по-късно.

– Виждаш ли? – Баща ми смени тона. Накара го да обърне цигулката и да покаже гърба на инструмента. Посочи едно място, без да го докосва. Тази тънка чертичка – кой я е драснал? Как е станало? При удар? Нарочно ли е ударена? Кога? Къде?

Взе внимателно инструмента от ръцете ми и каза сякаш на себе си, замечтан, аз с това тук съм щастлив. Затова ми харесва... Направи жест с глава, който се отнасяше за целия кабинет, за всички чудеса, които съхраняваше в него. Деликатно положи Виал в калъфа, а после го заключи в тъмницата на сейфа.

Тогава се отвори вратата на класната стая на Трульолс. Бернат, тихо, за да не го чуе учителката:

– Каква глупост, аз не съм на цигулката. Тя е моя. Купи я баща ми от магазина „Парамон“. За сто седемдесет и пет песети.