Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Какво ти е? – Пауза. Другият витае в облаците. – Адриа? – Лека уплаха. – Какво ти става?
Адриа преглътна и погледна леко разтревожен приятеля си. После отклони погледа си.
– Болен съм.
– Боже.
Мълчание. Целият живот, животът на двама ни, помисли си Бернат, минава пред очите ти, когато някой, когото обичаш, ти казва, че е болен. Адриа – почти отсъстващ. Бернат се опитва да забрави за момент тая свадлива вещица Текла, която ми отрови деня, седмицата и месеца, тая мръсна кучка, и попита ама какво искаш да кажеш? Какво ти е?
– Срок на годност.
Мълчание. Отново дълги секунди мълчание.
– Ама какво става, дявол го взел, умираш ли, сериозно ли е, мога ли да направя нещо, не знам, обясни ми?
Ако не беше тая шибана раздяла с Текла, никога не би реагирал така. Бернат безкрайно съжаляваше, че е издрънкал подобна идиотщина, макар че, от друга страна, както виждаше, Адриа никак не се бе засегнал и се усмихваше.
– Да, има нещо, което можеш да направиш. Една услуга.
– Да, разбира се. Но как си? Какво ти е?
– Трудно ми е да обясня. Трябва да постъпя в медицинско заведение или нещо подобно.
– За какъв дявол ще ходиш там, ти си си добре. Толкова добре изглеждаш.
– Трябва да ми направиш една услуга.
Стана и изчезна във вътрешността на апартамента. Какво търпение трябва да има човек, помисли си Бернат. От една страна, Текла, а и Адриа вечно с неговите мистерии и хипохондрии.
Адриа се върна с хипохондриите и с една мистерия под формата на обемист сноп листове. Остави ги на масичката пред Бернат.
– Трябва да пазиш това да не се загуби.
– Я да видим сега какво става... Откога си болен?
– Нали ти казах, отдавна.
– Аз нищо не знаех.
– И аз не знаех, че се разделяш с Текла, въпреки че неведнъж съм те съветвал да постъпиш така. И винаги съм искал да си мисля, че сте разрешили този проблем. Мога ли да продължа?
Мъжете, които са истински приятели, умеят да се карат и да се сдобряват, умеят да не си казват всичко докрай, защото може да се наложи другият да помогне. Тези думи беше казал Адриа преди трийсет и пет години и Бернат прекрасно си ги спомняше. Използва ги, за да прокълне живота, който ни дарява толкова много смърт.
– Извинявай, но съм... Разбира се, че можеш да продължиш.
– Преди няколко месеца ми откриха дегенеративен процес в мозъка. А сега става ясно, че процесът се ускорява.
– Шибана работа.
– Да.
– Можеше да ми го кажеш.
– Щеше ли да ме излекуваш?
– Приятел съм ти.
– Затова те извиках.
– Можеш ли да живееш сам?
– Лола Чика идва всеки ден.
– Катерина.
– Да. И стои до късно. Приготвя ми вечерята.
Адриа посочи купчината листове и каза освен приятел, ти си писател.
– Неуспял. – Троснат отговор на Бернат.
– Ти го каза.
– Аз го казвам, много ясно. А ти непрекъснато ми го напомняш, не пропускаш.
– Винаги съм те критикувал, знаеш това, но никога не съм ти казвал, че си се провалил.
– Но си го мислиш.
– Ти не знаеш какво имам тук, вътре – отвърна Адриа, неочаквано ядосан, като удряше челото си с две ръце.
– От години не съм публикувал.
– Но не си престанал да пишеш, нали?
Мълчание. Адриа настоя:
– Наскоро заяви публично, че пишеш роман. Така ли е?
– Още един провал. Зарязах го. – Пое дълбоко въздух и попита: – Хайде, казвай, какво искаш?
Адриа взе купчината листове и ги загледа, сякаш ги виждаше за пръв път. Погледна Бернат и му ги подаде. Сега можа да види добре: дебел сноп листове, изписани от двете страни.
– Важи само от тази страна.
– Със зеленото мастило?
– Аха.
– А другата? – Прочете на първата страница: – „Проблемът за злото“.
– Нищо. Глупости. Няма никаква стойност. – Адриа, с чувство на неудобство.
Бернат прелисти страниците откъм зеленото мастило, малко объркан, стремейки се да разчете неразбираемия почерк на приятеля си.
– Какво е? – каза накрая и вдигна глава.
– Не знам. Моят живот. Моят живот и други измислици.