Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Мечката отлетя назад и се стовари тромаво върху леда. Само че мигновено се изправи и препусна към Манон. Непоколебимо към Манон.
Дориан запрати невидими ръце да възпрат животното. Когато туловището му се сблъска с неговата магия сред фонтан от сняг, проблесна ярка светлина.
Познаваше тази светлина. Хамелеон.
Но не Лизандра излезе от сливащата се със снега кожа на мечката.
Не, съществото, което излезе от мечката, беше кошмарно.
Паяк. Колосален стигийски паяк, голям колкото кон и черен като нощта.
Множеството му очи се присвиха към Манон и щипците му загракаха.
- Черноклюна - изсъска чудовището.
***
Стигийският паяк я беше намерил някак. След толкова месеци, след хилядите левги, които Манон бе пропътувала по небе, суша и вода, паякът, от когото бе откраднала коприната, за да подсили крилете на Абраксос, я беше открил.
Ала не бе очаквал да се натъкне на нея, докато е в компанията на Тринайсетте. И на могъщия крал на Адарлан.
Манон извади Ветросеч, докато Дориан държеше страшилището с магията си, и то без видим напън. Силата му нарастваше с всеки изминал ден.
Тринайсетте обградиха паяка с лъснали под ослепителното слънце оръжия. Уивърните образуваха стена от кожа и нокти зад тях.
Манон стори няколко крачки към тракащите щипци.
- Далеч си от планината Рун, сестро. - Изсъска паякът. - Въпреки това лесно те намерих.
- Познаваш ли тази твар? - попита Астерин, заставайки до Манон.
Манон сбърчи уста в свирепа усмивка.
- Да, тя ми осигури паяковата коприна за крилете на Абраксос.
- Ти я открадна - озъби се паякът - и ме блъсна заедно с тъкачите ми от една скала...
- Как е възможно да променяш облика си? - недоумяваше Дориан, приковал паяка с мощта си, докато вървеше към свободната страна на Манон, стискайки с една ръка ефеса на древния си меч. - В легендите не се споменава да имате такива способности.
По лицето му сияеше искрено любопитство. Е, вероятно бялата линия през златистата кожа на шията му беше доказателство, че си е имал работа с доста по-гибелни твари. А връзката помежду им говореше, че не се страхува нито от болка, нито от смърт.
Полезна черта за всяка вещица. Но за простосмъртен? Навярно това щеше да го убие някой ден.
А може би не му липсваше страх, а по-скоро... каквото там простосмъртните смятаха за най-важно за душите си. Изтръгнато от него от собствения му баща. С помощта на валгския демон.
- Продадох коприната си срещу две десетилетия от живота на един млад търговец - процеди презрително чудовището. - Хамелеонството му, или поне част от него, се изля в мен заедно с жизнената му сила. - Всичките очи на женския паяк се присвиха към Манон. - Той си плати цената.
- Убий я и да приключваме! - обади се Астерин.
Паякът се отдръпна, доколкото му позволяваха невидимите окови на краля.
- Не предполагах, че сестрите ни са станали толкова малодушни, че им е потребна магия, за да ни колят като прасета.
Манон разпери Ветросеч, обмисляйки между кой чифт очи на паяка да забие острието му.
- Да проверим ли дали цвилиш като прасе, когато те пронижат?
- Страхливка - изплю паякът. - Освободи ме и ще си разчистим сметките по стария начин.
Манон се замисли. После сви рамене.
- Ще го направя възможно най-безболезнено. Приеми, че така изплащам дълга си към теб.
Тя вдиша и се приготви за удара...
- Чакай - прошепна паякът. - Чакай!
- От обиди до умоляване... - подхвърли Астерин. - Кой е безгръбначният сега?
Паякът не обърна внимание на Втората ѝ. Вместо това бездънните му очи сякаш погълнаха първо Манон, а сетне и Дориан.
- Знаете ли какво надига глава в Юга? Що за ужаси се сбират там?
- Нищо ново не ни казваш - изсумтя Веста.
- Как смятате, че ви намерих аз? - попита паякът. Манон застина. - Толкова свои вещи сте зарязали в Морат. С мириса ви по тях.
Щом паякът ги беше открил толкова лесно, трябваше да се махат оттук. Веднага.
Съществото изсъска:
- Да ви кажа ли какво видях на някакви си осемдесет километра южно оттук? Кого видях, а, Черноклюна? - Манон се вцепени. - Крочанките. - Отговори си сякаш на себе си паякът с дълбока, стръвна въздишка.
Манон примигна. Само веднъж. Тринайсетте също бяха замръзнали. Астерин попита:
- Видяла си крочанките?
Паякът кимна с огромната си глава и въздъхна наново.
- За мен вкусът на крочанките е нещо като лятното вино за вас. Като шоколада, каквото и да е това.
- Къде? - настоя Манон.
Паякът произнесе името на непознато място.
- Ще ви покажа къде е - додаде. - Ще ви заведа.
- Може да е капан - предупреди Сорел.
- Не е - заяви Дориан, вкопчил ръка в дръжката на меча си. Манон забеляза бистрия му поглед, изопнатите му рамене. Безпощадното му изражение, но и любопитството, с което бе наклонил главата си. - Да проверим дали казва истината, после ще решим съдбата ѝ.