![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Дафни имаше парализиращ страх от тъмното, а тъй като и аз си имах своите страхове, никога не ù се подигравах. Тя също не ми се подиграваше. Не и за сериозни неща.
Беше алергична към ракообразни. Любимият ù цвят беше жълтото. Колкото и да се стараеше, въобще не можеше да пее. В танците я биваше обаче, затова навярно ù беше станало много неприятно, че не я бях поканил снощи.
Когато бях на шестнайсет, ми изпрати нова чанта за фотоапарат за Коледа. Макар и да не ù бях споменавал, че искам да сменя старата си, ме беше трогнал фактът, че знае какво харесвам, затова започнах да използвам нейната. И до ден-днешен я използвах.
Изпънах се под чаршафите и обърнах глава към чантата. Чудех се колко ли време я е избирала.
Може би Дафни беше права. Като се замислех, имахме доста голяма съвместна история. Но бяхме изградили връзката си на базата на редки гостувания и също толкова редки телефонни обаждания, затова дори не ми беше хрумнало, че с времето се е задълбочила толкова.
А сега Дафни летеше обратно към Франция, където я чакаше Фредерик.
Станах от леглото, съблякох намачканата си риза и официалните панталони и се отправих към душа. Докато водата отмиваше останките от рождения ми ден, аз се мъчех да прогоня мислите си.
Но така и не успях да заглуша настоятелния ù укор относно състоянието на сърцето ми. Наистина ли не знаех какво е любов? Наистина ли я бях вкусил и отхвърлил? И ако да, как щях да се справя с Избора?
* * *
Съветниците търчаха из двореца с купчини молби за участие в Избора и ми се усмихваха, сякаш знаеха нещо, за което аз бях в неведение. От време на време някой от тях ме потупваше по гърба или ми изшушукваше нещо окуражително, все едно усещаха, че внезапно бях започнал да се съмнявам в единственото нещо в живота ми, на което винаги бях разчитал, на което винаги се бях надявал.
– Днешната партида е много обещаваща – каза ми един.
– Голям щастливец сте – увери ме друг.
Но докато молбите се трупаха, аз мислех само за Дафни и режещите ù думи.
Трябваше да проучвам финансовия доклад пред себе си, но вместо това проучвах баща си. Дали наистина не ме беше повредил? Дали заради него не ми липсваше основното понятие за романтична връзка? Бях наблюдавал отношенията им с майка ми. Помежду им съществуваше привързаност, макар и не страст. Достатъчно ли беше това? И аз ли трябваше да се стремя към същото?
Вперих поглед в нищото, размишлявайки задълбочено. Може би смяташе, че ако преследвах нещо повече, нямаше да се справя с Избора. Или че щях да остана горчиво разочарован, ако не намерех нещо животопроменящо. Аз обаче се надявах именно на това и можех само да се радвам, че не съм му го споменал.
И все пак може би нямаше такива подбуди. Хората са такива, каквито са. Баща ми беше суров човек – меч, наточен от управлението на страна, която тънеше във войни и бунтовнически атаки. Майка ми беше като одеяло, омекотено от нищетата в миналото ù, създадено да закриля и утешава.
В душата си знаех, че приличам повече на нея, отколкото на него. Аз самият нямах нищо против това, но знаех, че на баща ми не му харесваше.
Затова може би умишлено бе притъпил стремежа ми да изразявам чувствата си като част от процеса на закоравяването ми.
Прекалено глупав си да разпознаеш любовта, дори когато стои пред очите ти.
– Събуди се, Максън. – Врътнах глава по посока на гласа на баща ми.
– Сър?
Лицето му изглеждаше уморено.
– Колко пъти трябва да ти повтарям? Идеята на Избора е да вземеш основателно, смислено решение, а не да си фантазираш по цял ден.
Костюмиран мъж влезе в стаята и подаде на баща ми някакво писмо, а аз изравних купчината документи пред себе си, потупвайки ги в бюрото.
– Да, сър.
Той зачете писмото, а аз му хвърлих един последен поглед.
Може би.
Не.
В крайна сметка не. Искаше да ме превърне в мъж, не в машина.
Той изсумтя, смачка листа и го хвърли в коша за боклук.
– Проклети бунтовници.
* * *
През по-голямата част от следващата сутрин работих в стаята си, далеч от любопитните хорски погледи. Работата ми спореше много повече, когато бях сам, а дори да не ми спореше, поне нямаше кой да ме хока. Но и това нямаше да продължи дълго, ако съдех по поканата, която получих.
– Искал си да говориш с мен? – попитах аз, влизайки в личния кабинет на баща ми.
– Ето те и теб – каза баща ми с ококорени очи. После потри ръце. – Утре е денят.