Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Нищо не съм забравил, татко мой. Въпреки мълчанието ти.

Той измъкна от кожената кесийка, закопчана на колана му, златна гривна, сложи я върху мраморната глава и прошепна гордо:

— Взех я за теб от ръката на голям варварин сармат, командващ повече от хиляда човека, на когото се противопоставих и когото победих само с една кохорта. Нека боговете, нека Непобедимото Слънце, нека Митра те накарат да чуеш гласа ми и да бъдеш горд със своя син Аврелиан, свободен гражданин на Рим.

Той затвори очи, вцепенен от силно вълнение, което отмина почти веднага.

Дочу шум от докосване на сандали по пода на ларариума, както и от шушукане.

— Аврелиан!

Той разпозна гласа й, както човек разпознава ласката на любим човек.

— Аврелиан, аз съм, Клавдия.

Носеше туника от две части, надиплени и дълбоко изрязани – едната яркочервена, другата оранжева. Кожата между раздалечените й гърди беше много бледа и извънредно нежна. Протегна ръцете си, отрупани със сребърни и златни гривни.

— Аврелиан!

Гънките на туниката се разляха по бедрата й, очертавайки ги така прелестно, че дъхът на Аврелиан спря. Светлината пробяга по раменете и по гарвановочерните й, късо подстригани коси, пристегнати с жълта копринена лента на челото. Големите й добре очертани устни бяха разтеглени в усмивка, за която той беше мечтал толкова време. Усмивка смущаваща, едновременно жестока и нежна, като стоманата на кортик – може би заради високите скули, които тя бе наследила от майка им или заради наситено червения балсам, покриващ устните й, докато фин талк смекчаваше светлината върху носа й. Синьото на очите й беше все така невинно и диво като едно време. Тези очи толкова приличаха на очите на Аврелиан, че изглеждаха като тяхно очарователно и загадъчно копие.

Той вярваше, че времето и дългата раздяла му бяха помогнали да се избави от тяхното влияние. Лъжеше се! Под бронята тялото му на воин вече трепереше от напрежение, което обикновено изпитваше само преди битките.

Нека боговете го закрилят! Властта, която станалата жена Клавдия бе придобила над него, изобщо не беше намаляла, точно обратното!

Клавдия, неговата сестра и единствената, която до този ден беше успяла да разклати пренебрежението му към жените.

Тя се изсмя гърлено.

— Не можеш ли да ме познаеш?

— Напротив, мога да те позная. Как бих могъл да те забравя, сестро?

Тя доближи ръка до лицето му. Гривните й издрънчаха, когато сложи пръсти върху устните на брат си.

— Десет години бяхме разделени, Аврелиан. Ти си замина от този дом пет дни след осемнайсетия ми рожден ден. Никога няма да узнаеш колко се страхувах, че никога вече няма да те видя. Хиляди пъти сънувах, че загиваш по време на битка. Толкова пъти се будех, мислейки, че съм те убила с тези мисли.

Сълзи блестяха в седефенобялото на очите й.