Царицата на Палмира [Златните вериги]

Дина също трябваше да прояви търпение. Слънцето вече печеше силно върху платнищата на палатката, когато тя можа най-после да седне на леглото на Зиновия. Поглъщаше я с очи и не беше в състояние да произнесе нито дума. Беше чакала толкова дълго този миг, че погледът на Зиновия, все така остър, както преди раняването и дългия й сън, я стресна.

Зад гърба й Ашему се раздразни от нейното мълчание.

— Добре де, няма ли да й кажеш?

— Какво да ми каже? – попита Зиновия унесено.

Дина сключи ръце на корема си.

— Вече четири луни моята кръв не е текла.

— О!

— Четири луни! – подигра се Ашему, разтривайки подчертаните си с туш очи. – Четири луни и нито ти, нито Всепрославения да не забележите! Освен войната, нищо не ви интересуваше.

Зиновия не обърна внимание на сарказма и се усмихна нежно. Дина сграбчи ръцете й и ги постави върху корема си.

— То ще бъде твое, колкото и мое.

Зиновия одобри.

— Разбира се, че ще бъде нейно, колкото твое – намеси се Ашему. – Но не те съветвам да се хвалиш с това, момичето ми. То ще трябва да бъде най-вече сина на великия Оденат и на неговата съпруга Зиновия.

— Мислиш, че ще бъде момче? – попита Дина, без да се смущава.

— Ако не бъде момче, единственото, което ще ти остане, е да се скриеш на края на пустинята – отвърна Ашему.

Зиновия се завъртя с болезнена гримаса настрани. Тя сложи глава в скута на Дина, целуна корема й през плата. Тази толкова рядка проява на нежност свари Дина неподготвена. Тя се поколеба дали да погали Зиновия по слепоочията, които полека се освобождаваха от треската.

— Добре – прошепна Зиновия с безизразен глас. – Добре е, че носиш живот. Момиче ли, момче ли, аз ще бъда щастлива. Толкова кръв е имало по ръцете ми, толкова смърт, че имам нужда от малко нов живот.

— За това, да! Време е да си дадеш сметка за това.

— И двете ще имаме голям корем – разсмя се Дина.

* * *

Ашему се засмя.

— Със сигурност! Ще й пъхнем възглавници на корема, ще носи широки туники и никой няма да се съмнява, че е бременна. Но вече няма да можеш да се показваш с тази страхотия, Зиновия! – възкликна Ашему, посочвайки броните, изправени зад леглото. – Една бременна съпруга не може да воюва.

Зиновия не отговори веднага. Дина отгатна, че тялото й отново се беше вцепенило. Тя каза спокойно:

— Ашему има право. Впрочем ти повече не можеш да воюваш. Трябва да се лекува раната ти.

Зиновия се отдръпна и се върна на мястото си в постелята. Лицето й казваше всичко, което тя премълчаваше. Като че в отговор отекнаха викове. Струпаните около палатката от сутринта воини се бяха изнервили от жаркото слънце, но нямаха намерение да се отдалечават.

Ашему, раздразнена, заговори: