![Царицата на Палмира [Златните вериги] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/4/caricata-na-palmira-zlatnite-verigi-download.jpg)
Царицата на Палмира [Златните вериги]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Златните вериги]». Краткое содержание книги:
Докато палмирските конници разтревожени я обкръжаваха, за да я предпазят от нов удар, тя беше хвърлила презрително смъртоносния връх. Усмивката, която демонстрираше, прикриваше болката й. Никой не забеляза, че желязото се беше счупило в кожата, оставяйки в самата броня парче метал, което вече беше проникнало в плътта й.
Без изобщо да се издаде, Зиновия по време на цялото сражение се беше била с това желязо в плътта си. Едва след победата Нурбел откри кръвта, която лепнеше по червеното на бронята. Тя беше загубила такова голямо количество от нея, че едвам се държеше на коня си. Въпреки че беше смъртнобледа под своя украсен с пера шлем, тя беше пожелала да остане на седлото до завръщането си в лагера. И там накрая беше припаднала.
Всепрославения сам я отнесе до постелята й. Оттогава той не спираше да прави жертвоприношения пред олтара на Ваалшамин. Търсеше все по-красиви и по-красиви дарове, за да накара пустинния бог да помогне на Зиновия и да не му я отнеме.
Разбира се, когато дойде на себе си, Зиновия пожела да стане. На Ашему, Нурбел и една акушерка им беше много трудно да я убедят да им позволи да я лекуват. Нурбел й беше подхвърлил през смях:
— Спи! Алат не е умряла в съня си! Ще трябва още да се биеш, за да заприличаш съвсем на нея!
И сега, благодарение на билките на Ашему, тя спеше.
Сънят й беше толкова тежък, че гърдите й едва се повдигаха.
Уплашена отново, Дина доближи бузата си до полуотворените й устни. Изправи се едва когато долови лекото дишане.
Зад постелята бяха окачени на триножници две брони, които като призраци бдяха над Зиновия. Едната, раздрана, беше спасилата живота й. Съсирената кръв беше образувала върху нея черно петно, прикривайки златния образ на Алат като в някаква лоша поличба. Това правеше ужасяваща съвършено възпроизведената от кожа форма на бюста. Дина си помисли, че вижда разкъсана самата гръд на Зиновия.
Отстрани, върху подобен триножник, беше изложена друга броня, същата като първата, която беше невредима. Тя сякаш чакаше тялото на Зиновия, когато то отново бъде готово да започне битка. Тази битка, която, Дина вече разбираше това, никога нямаше да свърши.
Да, Дина вече не се съмняваше. Независимо от това дали Зиновия беше Алат – богинята на воините, или обикновено момиче от пустинята, тя водеше война, която щеше да продължи, докато нея самата я имаше на земята. Някой ден персите щяха да бъдат победени. Тогава тя щеше да намери други врагове.
Зиновия трябваше да воюва, за да живее, такава беше истината.
Ужасяваща истина.
Дина седна на табуретка до леглото. Вгледа се в лицето на своята странна и загадъчна приятелка. От битка на битка устата на Зиновия ставаше все по-тънка, по-твърда. Сега треската беше напукала устните й като на някой стар керванджия. Тя вече беше изгубила нежността, присъща на възрастта й. Дори в този сън, близък до безсъзнание, лицето й изглеждаше все така сурово и необуздано, както когато държеше реч пред воините си преди битките. Умората и раната би трябвало да направят чертите й по-нежни, по-крехки. Но не.
От нощта на убийството на Офала Зиновия идваше често посред нощ да спи до нея, докато тя споделяше постелята на Всепрославения. Най-често го правеше толкова дискретно, че нито Дина, нито Оденат се събуждаха. Изчезваше на разсъмване също толкова ловко, оставяйки Дина да се събуди с неясното усещане, че тялото на Зиновия дълго е било до нейното.
Друг път, когато Всепрославения изтръгваше от нея песента на удоволствието, й се струваше, че долавя съвсем близо, зад някой параван или възглавница, погледа на Зиновия, който ги наблюдава.
Но може би това беше само илюзия. Сутрин се мъчеше да различи съня от действителността. Никога не беше се осмелила да попита Зиновия.
Наистина никога, от първата нощ, сватбената, Дина не беше съжалила за странната роля, която Зиновия й беше отредила. В усамотението на техните нощи Всепрославения се отнасяше към нея с уважението, което вдъхваше на мъжете спокойното удовлетворяване на желанията им. Дори споменът за ужасите, които я беше принудил да преживее Хайран, беше отслабнал под ласките на великия Оденат.
А Зиновия? Не страдаше ли тя, че изобщо не е станала жена в прегръдките на своя съпруг? Как щеше да посрещне новината, която щеше да й съобщи?
Ашему имаше право: никой не знаеше предварително какво харесва или не харесва Зиновия. И това не е чудно?
Никой не можеше да е сигурен какви са желанията, усещанията и радостите на една богиня.