Хюрем. Московската наложница

— Хайде сега, Александра, разкажи ни подробно премеждията, през които сте преминали с Тачам Ноян.

Александра разказа всичко. За отвличането, разказа за онази нощ, през която фучеше буря, за убийството на жените, които се опитаха да се спасят от варварите, за пещерата. Вечер след вечер Гюлдане султан и нейната снаха я слушаха, затаили дъх, с широко отворени от вълнение очи.

Бяха минали точно две зими, откакто Тачам Ноян беше извикал подире ѝ:

— Не ме оставяй, дете!

Александра потрепери, както в онзи ден. Тогава ѝ идеше да го зареже и да си тръгне. Беше се метнала на коня на варварина, който я беше отвлякъл и преобърнал живота ѝ, и беше казала на животното:

— Тръгвай. Отведи ме оттук.

И ако не беше чула онзи тих умоляващ зов или не се беше обърнала и погледнала назад, щеше да тръгне и да си отиде. Но къде? Ето това не знаеше. Където я отведеше единствената ѝ надежда — Умут, там щеше да отиде. Може би към живота, може би към смъртта. Но беше ли възможно да го стори, след като бе чула онзи глас? Можеше ли да го остави и да си тръгне? Значи не бе умрял, жив беше. Малкото ѝ сърчице казваше, че ако го зареже там безпомощен и си замине, нищо нямаше да я различава от варварите. Дори тя да не искаше да се върне, Умут нямаше да го позволи. Едва доловило гласа на господаря си, животното вече бе тръгнало обратно.

Онази нощ Александра слезе от гърба на коня и отиде при Тачам, който лежеше по лице върху тялото на варварина със сплъстената коса. Мъжът беше протегнал ръката си, сякаш искаше да улови живота, а огромните му пръсти се бяха забили в снега. С голямо усилие обърна глава. Лицето му, очите му, черните му вежди и миглите му бяха целите в сняг. Щом видя малките крака на Александра, които беше увил в кожи, по изкривеното от болка лице на мъжа премина усмивка.

— Знаех, че ще се върнеш — прошепна той тихо.

— Какво искаш да направя?

— Не ме оставяй!

— Няма.

— Отведи ме оттук.

Александра отчаяно се огледа и коленичи до мъжа.

— Но аз съм малка. Ти си огромен, не мога да те повдигна.

По лицето на мъжа отново премина усмивка.

— Ще ти кажа какво ще направиш. Освен това ще ти помогна.

Думите едва излизаха от устата му. При всяка сричка лицето му се изпъваше от болка.

— Трябва да ме качиш на Ураган.

Значи името на коня беше Ураган.

— Неговото име вече е Умут — каза Александра.

Тачам Ноян се опита да се усмихне.

— Добре, така да бъде. Трябва да ме качиш на Умут. Наблизо има още една пещера, която знам. Ще отидем там.

Тя го гледаше как изпълзя до дървото, оставяйки кървава следа върху снега, и как, викайки от болка, облегна гърба си на твърдото стъбло с дебела кора и бавно се изправи на крака. Видя как Умут отиде до господаря си, влачейки юзди, как подви единия си крак, за да го улесни, после как огромният човек се качи на седлото, прехапал устните си почти до кръв, за да не крещи от болка, докато правеше тези неимоверни усилия.