![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Това беше огромна похвала. Сърцето й пак се раздумка, но този път от радост, че са я харесали.
– А знаеш ли какъв език е това?
Момиченцето рязко вдигна глава, погледна към баща си, после към майка си.
– Езикът на моята майка.
Султан Сюлейман не беше очаквал толкова решителен отговор. За миг занемя от изненада. Притихнаха и останалите.
– Моя прекрасна принцесо, а не знаеш ли кой е езикът на майка ти?
Михримах отново отговори съвсем отчетливо:
– Езикът на снежните планини, на безкрайните поляни, на пенливите громолящи реки.
Всички се засмяха, после сякаш вътре полъхна студенина.
– Я да видим дали нашата сладкогласна принцеса знае някоя песен на бащиния си език?
„Не знам! Не знам! – закрещя в себе си Михримах. – Не знам! Ще потъна вдън земя!“
Усети как цялото й лице пламна. Бузите й почервеняха, точно като на майка й. Пак поклати глава. Сетне изведнъж се изправи:
– Разучавам ги! Свирим ги. Ще изпея песен и на бащиния си език. Имате думата на Михримах!
Падишахът отново я целуна по челото.
– Наистина твоят подарък е много скъпоценен, моя Михримах. Като слънцето и луната скъпоценен, както каза майка ти. Грабна ни и ни отнесе години назад, когато пламна нашата любов. Ти ни дари с щастие, принцесо моя. Нека Аллах възнагради с щастие и теб!
– Амин! – отзоваха се всички в един глас.
Падишахът се извърна и погледна към Хюрем, чието лице грееше от щастие.
– А не знаеш ли и друга песен на майчиния ти език?
– Зная! – зарадва се Михримах. – Зная още една.
От балалайката този път се зарониха закачливи, весели, игриви ритми. След тях се разнесе и чуруликащият красив глас на Михримах:
Ха теглете, ха теглете, ха теглете,
подайте си ръце и рамене, теглете,
Волга ще ни заведе в дома, теглете.
Ха теглете, ха теглете, ха теглете...
Започна да тактува с крак ритъма на песента. А като произнасяше „Ха теглете“, долови, че майка й също пригласяше. Обърна се въодушевена, с обич. Изпълнените с щастие весели гласове на майката и дъщерята преляха извън харема и се понесоха над градината. Михримах видя, че едва забележимо потропваха и обсипаните със сърма и брилянти островърхи пантофи на баща й. Тактуваше в ритъм, устните му мърдаха. Значи и той си тананикаше песента. Че кой ли не я пееше? Бурният й ритъм накара сърцата на хората да заиграят. Но все пак се намираха пред падишаха и затова се въздържаха. Само полюшваха глави и пляскаха с ръце. А султан Сюлейман само с един жест ги подкани да запеят. Отначало се дочуха плахи тананикания. Постепенно гласовете се засилиха. Сега вече всички пееха заедно с майката и дъщерята припева на песента: Ха теглете, ха теглете, ха теглете!
ЙОНИЙСКО МОРЕ
Бастионът на Корфу
– Няма ли най-сетне да спре този проклет дъжд?
Джулиано Отавиано де Медичи бързаше с гневни стъпки. Бурята и дъждът връхлитаха безспир върху каменните стени на крепостта в Корфу.
За да надвие ужасното свистене на вятъра по коридорите, комендантът на крепостта – капитан Емилиано Патрицио – викна колкото му глас държи:
– Докато не се разпръснат облаците над материка, няма да спре!
– Проклет остров! – измърмори Медичи.
Знаеше, че да се излезе в такова време с малка лодка в открито море си е почти сигурна смърт, на всичкото отгоре насред разбушуваната вода трябваше да изтърпи и брътвежите на някакъв глупав моряк: „Богът на морето Посейдон го е страх – най-напред от един „Турко“, после и от мен“. Още като стъпиха на острова, заби камата си чак до дръжката в сърцето на Марчело. Нямаше избор. Никой не трябваше да знае за неговото пристигане на този печален остров.
– Лисицата не знаеше ли, че идвам? – заядливо попита той.
Лисицата бе законспирираният човек в операцията. Светият отец нарече така онзи абат. Всичко зависеше от успешното й провеждане.
– Къде е той?
– Там, където е винаги! – отговори капитанът. – Долу. В бърлогата си.
Слязоха по стотици стъпала, които се виеха в кръг, като спирала, така поне му се стори. Капитанът слизаше преди него, стремеше се да му свети с факлата, която държеше в ръка. В светлината на пламъка й се люшкаха страховити сенки. Колкото повече слизаха, толкова по-разреден ставаше въздухът. Преди малко замръзваше, сега пък се потеше от горещина. Медичи забеляза, че диша все по-трудно. Раздразнени от нарушеното спокойствие, в краката му се разтичаха мишки. Усещаше как от време на време настъпва по някоя дълга опашка. Очите на животинчетата бяха големи и съвсем бели. „Дали не е от това, че дълго време са живели на тъмно?“ – му мина през ума, отврати се. На фона на червените отблясъци от факела мишките му изглеждаха като избягали от ада.