Съдбовният кораб [bg]

— Нещо се случи! — обяви Алтея на останалите в стаята. — Змиите спряха атаката си. Всички извърнаха глави. — Тя се взираше през малкия илюминатор. Можеше да види малка част от битката, но от нея съдеше за цялата картина. От петте кораба, които можеше да види, всички бяха понесли щети. Платната на един бяха паднали на парцали и на палубата нямаше особена дейност. Никога повече нямаше да види пристанище. Змиите бяха разбили формацията на флотата и бяха разпръснали корабите, принуждавайки всеки кораб да се бие индивидуално. Сега внезапно бяха прекъснали нападенията си и се взираха нагоре към небето с големите си, блестящи очи.

— Какво? — тревожно попита Малта и се изправи на крака.

Джек изостави надзора на вратата.

— Дай да видя — настоя тя и се приближи към илюминатора. Алтея се отдръпна от пътя ѝ и пристъпи в средата на стаята. Протегна се над главата си, за да опре длани в една греда.

— Ще ми се връзката ми с Вивачия да беше по-силна. Да мога да погледна с нейните очи, както някога.

— Какво чувства? Чакай! Къде отиват всички змии? — настоятелно попита Джек.

— Чувства твърде много. Страх, тревога и мъка. Змиите тръгват ли си?

— Отиват някъде — отвърна Джек. Тя се извърна от илюминатора с нетърпеливо изсумтяване. — Защо стоим тук? Да идем вън на палубата и да видим.

— Защо не — мрачно отвърна Алтея.

— Уинтроу каза, че тук ще сме в по-голяма безопасност — напомни им Малта. Тя внезапно повдигна ръце към главата си сякаш самата мисъл да излезе на палубата ѝ причиняваше болка.

— Не мисля, че той очакваше нещата да се развият по този начин — успокоително отвърна Алтея. — Мисля, че трябва да разберем какво се случва.

— Настоявам всички да останете тук! — изневиделица извика сатрапът. Той се изправи, лицето му се беше сбръчкало от гняв. — Няма да бъда изоставен! Като мои поданици ми дължите преданост. Останете тук, за да ме пазите при необходимост.

Устата на Джек се изкриви в гримаса.