Зовът на барабана [bg]

43.

Уиски

Не харесвах Рони Синклер. Никога не го бях харесвала. Не харесвах почти хубавото му лице, лисичата усмивка или начина, по който срещаше погледа ми; така директно, така прекалено открито, че разбираш, че крие нещо, дори когато не е така. Особено много не ми харесваше начинът, по който гледаше дъщеря ми.

Прокашлях се силно и той подскочи. Обърна острозъбата си усмивка към мен и лениво превъртя обръча в ръцете си.

— Джейми казва, че ще му трябват още десетина малки бурета за уиски в края на месеца, а на мен ще ми трябва голяма бъчва от твърдо дърво за пушеното месо още щом успееш да я направиш.

Той кимна и отбеляза някакви неразбираеми знаци на дъската на стената. Необичайно за шотландец, Синклер не можеше да пише, но имаше някаква своя писменост, чрез която си отбелязваше поръчките и си водеше сметките.

— Добре, госпожо Фрейзър. Нещо друго?

Спрях, опитвах се да си спомня какво още може да ми потрябва, преди да падне снегът. Трябваше да се осоляват риба и месо, но те се съхраняваха по-добре в глинени делви, от дървените сандъци замирисваха на терпентин. Имах хубава стара бъчва за ябълките и още една за тиквите; картофите щяха да зимуват по рафтовете, за да не изгният.

— Не — реших. — Това е всичко.

— Добре, госпожо. — Той се поколеба и завъртя отново обръча. — А Негова Милост ще дойде ли, преди да станат буретата?

— Не; трябва да прибира ечемика и да коли животни, а и има работа в дестилерията. Всичко закъсня заради процеса. — Вдигнах вежда към него. — Защо? Искаш да му кажеш нещо ли?

Бъчварницата се намираше в долина близо до пътя и повечето пътници виждаха първо нея, затова тук стигаха повечето клюки извън Фрейзърс Ридж.

Синклер наклони колебливо глава, мислеше.

— Ами нищо особено. Само дето чух, че някакъв разпитвал за Джейми Фрейзър в окръга.

С ъгълчето на окото си видях как Бриана извъртя рязко глава, докато разглеждаше инструментите — чукове, триони и брадви по стената. Обърна се и ризата ѝ изшумоля сред стърготините в бъчварницата, които стигаха до глезените.

— А знаете ли как се казва? — попита тя притеснено. — Или как изглежда?

Синклер я погледна изненадано. Той имаше странни пропорции, с тесни рамене, но мускулести ръце, дланите му бяха така огромни, сякаш принадлежаха на два пъти по-висок мъж. Погледна я и големият му палец несъзнателно погали металния пръстен, бавно, отново и отново.