Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Монсеньор, аз не мога да се съвзема след този удар, аз се смях, шегувах се с вас и се осмелих да бъда равен с вас.
— Мълчи, стари приятелю — възрази епископът, който почувства, че струната е опъната докрай и че има опасност да се скъса, — мълчи! Нека всеки от нас живее собствения си живот, ти имаш моето покровителство и приятелство, а аз твоето безпрекословно подчинение. Да платим честно нашата взаимна дан и да се отдадем на веселие.
Безмо се замисли: той си представи всички последствия, които щяха да паднат върху него заради това, че се е поддал на шантаж и по фалшива заповед е освободил затворник. Официалната заповед на генерала на ордена оцени като недостатъчно убедителна.
Арамис отгатна мислите, които измъчваха коменданта.
— Драги мой Безмо — каза той, — вие сте глупав човек. Оставете навика си да мислите, след като аз сам си давам труд да мисля заради вас.
— Какво да правя сега? — поклони се отново Безмо.
— Как освобождавате вашите затворници?
— Имаме си правилник за това.
— Тогава действайте според правилника, драги мой.
— Ако е важна личност, аз отивам в килията заедно с майора и лично я освобождавам.
— Нима този Марчиали е важна птица? — небрежно попита Арамис.
— Не зная — отвърна комендантът. Той произнесе тези думи с такъв тон, сякаш искаше да каже: „Това ви е известно по-добре, отколкото на мен.“
— След като е така и вие не знаете какъв е рангът на затворника, постъпете с Марчиали като с дребна риба.
— Добре. Според правилника надзирателят или някой от младшите офицери трябва да го доведе в моята канцелария.
— Това е съвсем разумно. После?
— После на затворника се връщат вещите, иззети му при затварянето в крепостта, дрехите, а също и документите, ако заповедта на министъра не съдържа някакви други указания.
— Какво се казва в заповедта на този Марчиали?
— Нищо. Този нещастник е дошъл тук без ценности, без документи, без нищо.
— Виждате ли как всичко се нарежда? Браво, Безмо! Вие правите от мухата слон. Останете тук и наредете да доведат затворника в канцеларията.
Безмо се подчини, извика своя лейтенант и му предаде заповедта, която последният, без да се замисли, предаде по предназначение. След половин час от двора се чу звук на затваряща се врата. Беше вратата, която пускаше на свобода своята многогодишна жертва.
Арамис духна свещите. Остави една-единствена да осветява стаята. Премести я зад вратата. Треперещата светлина не позволяваше на човек да се съсредоточи върху предметите и хората в стаята. Тя ги променяше по обем и очертания. Чуха се приближаващи стъпки.
— Посрещнете подчинените си, Безмо — каза Арамис. Комендантът се подчини. Сержантът и надзирателите си тръгнаха.
Безмо се върна със затворника. Арамис стоеше в сянка. Той виждаше всичко, без да помръдне или да произнесе и дума.
— Заклевате ли се — каза Безмо — при никакви обстоятелства да не разгласявате това, което сте видели зад стените на Бастилията?
Затворникът зърна разпятието на стената и се закле.
— Сега господине, след като сте свободен да разполагате със себе си, къде смятате да отидете?
Затворникът се огледа, сякаш търсеше покровител, на когото да се опре.
Арамис излезе напред от закриващата го досега сянка:
— Аз съм тук и ще ви окажа услугата, която бихте поискали от мен.
Затворникът се приближи до Арамис и го хвана под ръка.
— Да ни пази Господ под своята свята длан! — произнесе той с твърд глас, който накара Безмо да потрепери.
Арамис стисна ръката на Безмо и попита:
— Няма ли да ви навреди моята заповед? Не се ли боите, че в случай на обиск могат да я намерят?
— Бих искал да остане у мен, монсеньор — отвърна Безмо. — Ако я намерят, това ще е предвестник на гибелта ми, но в такъв случай вие ще бъдете мой могъщ и последен съюзник.
— Като ваш съучастник, нали? — вдигайки рамене, каза Арамис. — Сбогом, Безмо!
Чакащите в двора коне нетърпеливо риеха с копита. Безмо изпрати епископа до вратата. Арамис пусна в каретата първо своя спътник, качи се след него и каза на кочияша да тръгва. Каретата затрополи по паважа на двора. Пред нея вървеше офицер с факел, който даваше на всяка караулна будка нареждане да я пуснат. През цялото време, докато пред нея една след друга се вдигаха бариерите, Арамис седеше, едва дишайки. Можеше да се чуе как бие сърцето в гърдите му. Затворникът, свил се в ъгъла, не даваше признак на живот. Най-после един по-силен тласък извести, че са преминали последната отточна канавка. Зад каретата се захлопнаха последните врати към улица Сент Антоан. Нито отдясно, нито отляво имаше стени. Навсякъде — небе, свобода и живот. Конете, сдържани от силна ръка, вървяха ходом до средата на предградието. Оттук преминаха в галоп.