Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Хукин се обърна към един от останалите. Двамата се спуснаха с въжетата си обратно по външния край на стената и заговориха шепнешком.
— Градината в този край изглежда празна, както посочи и моят осведомител — започна Хукин. Той стоеше начело на тях. Носът му изглеждаше тъй, като че някой в детските му години го е стиснал и го е дърпал наистина, наистина здраво. Крадла се изненадваше, че не удря хората в лицето с него, колчем се обърне.
— Всички следят избора на новия Главен Акасикс — рече Максин. — Наистина можем да го направим. Да оберем самия Бронзов дворец точно под носа на везирите.
— Това… хъм… безопасно ли е? — попита племенникът на Хукин. Беше юноша и възмъжаването не проявяваше благосклонност към него. Не и с това лице, с този глас и тези хилави крака.
— Тихо — отсече Хукин.
— Не — възрази Тигзик. — Момчето с право е предпазливо. Това ще бъде много опасно.
Тигзик се смяташе за учения човек на дружината заради умението си да попържа на три езика. Самата ученост, така да се каже. Носеше шарени дрехи, докато повечето от останалите бяха в черно.
— Ще има безпорядък — продължи Тигзик, — понеже тази вечер през двореца минават толкова много хора, но ще има и опасност. Много, много телохранители. Навсякъде е възможна подозрителност.
Тигзик застаряваше и бе единственият от дружината, който бе добре познат на Крадла. Тя не можеше да произнесе името му. Звукът „кук“ в края му звучеше като задавяне при правилно произношение. Вместо това тя му викаше Тиг.
— Тигзик — обади се Хукин. Леле. Задавяне. — Ти предложи това. Не ми казвай, че сега се отказваш.
— Не се дърпам. Настоявам за предпазливост.
Крадла се наведе към тях от стената.
— По-малко приказки — изстреля тя. — Хайде. Гладна съм.
Хукин вдигна поглед.
— Защо я взехме с нас?
— Ще бъде полезна — отвърна Тигзик. — Ще видиш.
— Та тя е просто дете!
— Девойка е. Поне на дванадесет е.
— Не съм на дванадесет — отсече Крадла и се наведе към тях.
Те се извърнаха към нея.
— Не съм — повтори тя. — Дванадесет е нещастно число.
Тя вдигна ръце.
— Аз съм само на толкова.
— … Десет? — попита Тигзик.
— Това толкова много ли е? Тогава да. Десет.
Тя свали ръце.
— Ако не мога да го изброя с пръстите на ръцете, нещастно е.
Вече три години беше на толкова. Това е.
— Май че има сума ти нещастни възрасти — поразвесели се Хукин.
— Има я — съгласи се тя. Огледа отново градините, после хвърли поглед обратно към града, откъдето бяха дошли.
По една от улиците към двореца вървеше мъж. Тъмните му дрехи се губеха в мрака, но сребърните копчета проблясваха при всяко минаване под улична светлина.
В името на Бурите, рече си тя и по гърба ѝ пробяга хлад. Въпреки всичко не съм го изгубила.
Тя изгледа мъжете отгоре.
— Идвате ли с мене или не? ’Щото тръгвам.
И тя се прехвърли и скокна в участъка на двореца. Приклекна и опипа студената повърхност. Леле, метал. Всичко бронзово. Богатите — реши тя — предпочитат еднообразието.
Когато момчетата най-после спряха да спорят и се закатериха, от мрака изникна тънък, усукан ластар и приближи Крадла. Приличаше на малко ручейче разсипана вода, което си проправя път по пода. Тук и там от ластарите се подаваха парчета прозрачен кристал, като късчета кварц в иначе тъмен камък. Не бяха остри, ами гладки като излъскано стъкло и не светеха със Светлината на Бурята.
Ластарите израснаха изключително бързо и се увиха около себе си в плетеница, която изобрази лице.
— Господарке — попита лицето. — Това разумно ли е?
— Здрасти, Пустоносен — отвърна Крадла и огледа земята.
— Аз не съм Пустоносен — отвърна той. — И ти го знаеш. Просто… просто спри да го казваш!
Крадла се ухили.
— Ти си моят домашен Пустоносен и никакви лъжи няма да променят това. Аз те хванах. Сега няма да крадем души. Не сме тука за души. Само малко кражба, от тая, дето не вреди на никого.
Ластареното лице — той наричаше себе си Усукания — въздъхна. Крадла притича през бронзовата земя до някакво дърво, което, разбира се, също беше от бронз. Хукин избра за промъкването им най-тъмната част на нощта, между луните — но светлината на звездите бе достатъчна, за да виждаш в безоблачна нощ като тази.
Усукания се изкатери до нея и остави малка диря от ластари, които хората сякаш не можеха да виждат. След няколко мига престой те се втвърдяваха, сякаш за кратко ставаха кристал, а после ставаха на прах. Хората от време на време забелязваха това, при все че не виждаха самия Усукан.