Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
А през цялото време някъде в ума му един глас му се присмиваше.
Далинар. Далинар почти го надхитри. Ако това предизвикателство беше подкрепено, Садеас скоро щеше да се озове на арената срещу човек, който току-що надви не един, а четирима Броненосци.
Седна. Не търсеше вино. Виното караше човек да забравя, а Садеас не искаше да забрави това. Не биваше никога да го забравя.
Колко приятно щеше да бъде един ден да забие собствения Меч на Далинар в гърдите му. Бурята да го отнесе. И като си помислиш, че почти му беше жал за някогашния му приятел. И сега Далинар му поднесе това. Как беше станал толкова ловък?
Не, рече си Садеас. Не беше ловкост. Беше късмет. Чисто и просто късмет.
Четирима Броненосци. Как? Дори и с помощта на онзи роб, вече беше явно, че Адолин най-сетне се превръща в мъж, какъвто някога беше баща му. Това изпълваше Садеас с ужас, защото някогашният Далинар — Тоягата — бе до голяма степен силата, която обедини кралството.
А ти не искаше ли тъкмо това?, запита се Садеас. Да го пробудиш?
Не. По-дълбоката истина беше, че Садеас не искаше Далинар да се връща. Искаше да отстрани стария си приятел, при това вече от месеци, независимо дали му се щеше да си го признае, или не.
Не след дълго вратата на кабинета се отвори и вътре се промъкна Иалаи. Като го видя потънал в мисли, тя спря на прага.
— Впрегни всичките си доносници — каза Садеас и вдигна очи към тавана. — Всички съгледвачи, с които разполагаш, всички известни ти източници. Намери ми нещо, Иалаи. Нещо, с което да го раня.
Тя кимна.
— А после — продължи Садеас — ще стане време да използваме онези убийци, които ти внедри.
Трябваше да се погрижи Далинар да бъде отчаян и наранен, да е сигурен, че за останалите той ще изглежда съсипан и рухнал.
И тогава щеше да сложи край.
Не след дълго войниците дойдоха за Каладин. Войници, които той не познаваше. Държаха се почтително, докато го освобождаваха от стола, макар да оставиха белезниците на ръцете и краката му. Единият го поздрави с вдигнат юмрук — знак на уважение. Остани силен, казваше този юмрук.
Каладин сведе глава и потътри крака с тях. Водеха го през лагера, пред очите и на войници, и на писари. Сред тълпата съгледа няколко униформи на Мост Четири.
Стигна до затвора в далинаровия лагер. Тук войниците излежаваха присъди за сбивания и други престъпления. Затворът беше малка сграда с дебели стени и без прозорци.
Вътре, в едно обособено отделение, вкараха Каладин в килия с каменни стени и врата от стоманени пръти. Заключиха го и го оставиха с оковите.
Каладин приседна на каменна пейка и зачака, докато Сил най-сетне се появи.
— Това става — каза ѝ той, — когато се довериш на светлооките. Никога вече, Сил.
— Каладин…
Той затвори очи, обърна се и легна на студената каменна пейка.
Отново беше в клетка.
Интерлюдии
Крадла * Сет * Ешонаи
I-9
Крадла
Крадла никога не беше обирала дворец. Приличаше на нещо опасно. Не че можеха да я хванат, ама като обереш някой скапан дворец, къде отиваш после? Изкачи се върху външната стена и погледна навътре. Всичко там — дървета, камъни, сгради — отразяваше звездната светлина по необичаен начин. По средата стърчеше издута постройка, като мехур в локва. Всъщност повечето здания бяха все такива едни, кръгли, често с малки издатини на върха. В цялото проклето място нямаше и една права черта. Само безброй извивки.
Спътниците на Крадла се изкачиха и надзърнаха от върха на стената. Те бяха раздърпана, свадлива сбирщина. Шестима мъже, смятани за майстори в кражбите. Не ги биваше и една стена да изкачат като хората.
— Самият Бронзов дворец — промълви Хукин.
— Бронз? Всичко от него ли е направено? — попита Крадла, седна на стената и провеси крак през нея. — Прилича на сума ти цици.
Мъжете я гледаха сащисани. Всичките бяха от Азир, тъмнокожи и тъмнокоси. Тя бе решийка, от островите на север. Майка ѝ го каза, макар Крадла въобще да не беше виждала онова място.
— Какво? — попита Хукин.
— Цици — повтори тя и посочи. — Виждаш ли, като легнала по гръб жена. Издатините на върховете са зърната. Тоя, дето го е строил, ще да е бил самичък сууума ти време.