Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Тоз път не познахте, сър — отвърна мистър Уелър, — щото се върнал, и то две минути преди уреченото време, като целият кипял от яд: разправил как една наемна карета без малко не го прегазила; той не бил свикнал с таквиз неща; и да го вземели мътните, ако не пишел за туй на лондонския кмет. Усмирили го най-накрая и пет години след туй не щял дори да надзърне от външната врата.
— И щом изтекло това време, той вероятно умрял, нали? — запита мистър Пикуик.
— Не, не умрял, сър — отвърна Сам. — На него му се приискало да иде и опита бирата в новооткритата кръчма срещу затвора: много им бил хубав салонът и той решил да ходи там всяка вечер; тъй и правил дълго време, кат се връщал редовно около четвърт час, преди да затворят външната порта, и всичко вървяло по мед и масло, но по-после започнало да му става тъй страшно весело, та често забравял кога е минало времето или пък хич не го било еня и почнал да се връща все по-късно и по-късно, докат’ веднъж старият му приятел тъкмо заключвал вратата — всъщност дори бил врътнал ключа — и той пристига. „Чакай бе, Бил“ — вика той. „Ей, ама ти още ли не си се върнал, Двайсети? — вика ключарят. — Аз пък си мислех, че отдавна си вътре.“ — „Не, не съм“ — вика човечецът и се усмихва. „Виж к’во ще ти кажа тогаз, приятелю — вика тъмничарят и му отворил портата съвсем бавно и сърдито, — по моему ти си попаднал в лоша компания напоследък и ми е жал, кат’ го виждам. Хич не ми се ще да ти напакостя — вика, — но ако не мож’ се ограничи в порядъчна среда и не почнеш да се връщаш навреме, кат’ нищо ще те оставя навън и няма вече да те пускам вътре, тъй да знаеш!“ Човекът захванал да трепери кат трепетлика и оттогаз никога вече не излязъл вън от стените на затвора!
Едва-що Сам приключи, и мистър Пикуик бавно заслиза по стълбището. След като замислено обиколи няколко пъти „Нарисуваният двор“, гдето нямаше почти никой, защото се бе стъмнило, той уведоми мистър Уелър, че е крайно време да се оттегли за нощта и му заръча да си потърси легло в някоя от близките кръчми, а рано следващата сутрин да се върне, за да уговорят как да премести вещите на своя господар от „Джордж и ястребът“. На тази повеля мистър Самюел Уелър бе готов да се подчини с добрата воля, която му бе присъща, но при все това изяви доста голяма неохота. Той дори безуспешно се опита на няколко пъти да подхвърли, че би било по-подходящо да легне там на чакъла тази нощ; но виждайки, че мистър Пикуик упорито си прави оглушки за всички предложения от този род, той си отиде най-накрая.
Няма да прикриваме факта, че мистър Пикуик беше много потиснат и угнетен, не че му липсваше компания, защото затворът беше препълнен и една бутилка вино щеше отведнъж да му спечели пълното благоразположение на немногобройния тамошен елит без всякакви допълнителни церемонии на запознаване; но той се чувствуваше сам всред грубата, вулгарна тълпа, сърцето му бе свито и душата — измъчена: естествена последица на мисълта, че той беше затворен в тази клетка без изгледи да бъде пуснат на свобода. А що се отнася до възможността да се избави, като удовлетвори изнудата на Додсън и Фог, това дори не му минаваше през ума.
В такова разположение на духа той свърна отново в галерията пред кафенето и бавно закрачи нагоре-надолу. Мястото тънеше в непоносима мръсотия, а тютюневият дим беше просто задушаващ. Чуваше се непрекъснат трясък на врати, докато хората влизаха и излизаха, а врявата от гласовете и стъпките им непрестанно кънтеше из всички ходници, подемана от ехото. Млада жена с дете на ръце, която сякаш едва можеше да се влачи от слабост и терзание, бродеше из коридора с мъжа си, защото нямаше къде другаде да се видят. Когато минаха край мистър Пикуик, той чу жената да ридае, а в един миг тя бе обзета от такъв пристъп на мъка, че мъжът пое детето в своите ръце и се опита да я утеши.
Сърцето на мистър Пикуик беше премного наболяло — той не можеше да понася повече и се качи да си легне.
Колкото до стаята на надзирателя, тя беше извънредно неприятна (бидейки няколкостотин пъти по-неугледна и по-неудобна от някое лазаретно помещение в кое и да е графство), но в настоящия момент имаше предимството, че беше напълно безлюдна, като изключим самия мистър Пикуик. И тъй, той седна на ръба на своето малко желязно легло и се запита колко ли получава надзирателят годишно за тази мръсна стая. След като направи математическите изчисления и се убеди, че тя му носи годишен доход, равен на наема за всички помещения по някоя малка улица в покрайнините на Лондон, той захвана да се пита каква ли съблазън би могла да накара мръсната муха, лазеща по панталоните му, да дойде в душната тъмница, когато има богатия избор на безбрежното пространство — и този низ от размишления го доведе до извода, че насекомото е умопобъркано. След като разреши и този въпрос, той захвана да усеща, че му се спи; тогава извади нощното си боне от джоба, гдето благополучно го бе прибрал сутринта, и като се съблече спокойно, мушна се в леглото и заспа.