Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Глава XІX
Щурмът на въздушната кула
Цели четири часа бяха изминали от залез-слънце и никой пътник не би желал да се намери по този късен час извън стените на Рим, а каретата на мистър Дорит все още гърмеше по безлюдната Кампания на последния уморителен етап от пътя си. Дивите говедари и свирепите селяни, които кръстосваха пътя, докато беше светло, се скриха заедно със слънцето и оставиха пустия край безлюден. При някои завои на пътя на хоризонта проблясваше бледа светлина като някакво изпарение от посятата с развалини земя и показваше, че градът не е вече много далече; но това слабо облекчение идваше нарядко и беше краткотрайно. Екипажът наново се спускаше в някоя падина на това тъмно, сухо море и после дълго време не се виждаше нищо освен неговите вкаменели вълни на мрачното небе.
Макар че умът му бе зает със строежа на въздушните кули, мистър Дорит не се чувствуваше спокоен в това пусто място. Той проявяваше много по-голямо любопитство при всяко залитане на екипажа и при всякой вик на пощальона, отколкото през целия път от Лондон насам. Кочияшът явно трепереше от страх, но не можеше да се каже, че и агентът беше много спокоен на задната седалка. Всеки път, когато мистър Дорит спускаше стъклото на прозорчето си и го поглеждаше (което беше много често), той наистина го виждаше да допушва Джон Чивъри, но обикновено стоеше прав и цялото време се оглеждаше като човек, който подозира нещо и е нащрек. Тогава мистър Дорит отново вдигаше стъклото и си мислеше, че тези пощальони са разбойници и че щеше да е по-добре да бе преспал в Чивита Векия и да беше тръгнал рано сутринта. Но междувременно той продължи да си строи кулите.
И ето запустели дворове и развалини, зинали дупки на прозорци и разпукани стени, пусти домове, пробити кладенци, разбити резервоари, призрачни кипариси, купчини преплетени лози и пътят се смени в дълга, крива, неправилна улица, където всичко — от грозните здания до изровения път — се рушеше и показваше, че наближава Рим. Внезапно извиване и спиране на каретата накара мистър Дорит да се ужаси, че ей сега разбойниците ще го натикат в някой ров и ще го ограбят; най-после спусна стъклото и като погледна навън, видя се нападнат само от едно погребално шествие, което се движеше по улицата с монотонно пеене. Зловещи факли осветяваха оскъдно мръсни одежди, размахани кадилници и голям кръст, понесен от свещеника. Свещеникът изглеждаше някак грозен и начумерен при факелното осветление и когато погледът му срещна този на мистър Дорит, който гледаше гологлав от прозореца на каретата, устните му, които се движеха при пеенето, като че ли изричаха закани към важния пътешественик, и движението на ръката му, с което отвърна на поздрава на мистър Дорит, потвърди тези закани. Поне така се стори на мистър Дорит, когато свещеникът мина край него и шествието се заклатушка нататък с мъртвеца, защото въображението му беше възбудено от строежа на въздушните кули и умората от пътя.
Тогава и дружината на мистър Дорит пое своя така различен път и скоро каретата, натоварена с луксозни произведения от двете велики столици на Европа, пристигна до портите на Рим (както някога готите, но с различни намерения).
Мистър Дорит не бе очакван тази вечер. Очакваха го на другия ден, защото смятаха, че няма да му е приятно да се движи така късно по тези краища. Така че когато каретата му спря пред вратата, само портиерът излезе да го посрещне.
— Не си ли е у дома мис Дорит? — запита той.
— Да, у дома си е.
— Добре — каза мистър Дорит на притеклите се слуги, — няма нужда да съобщават за пристигането му; нека помогнат да се разтовари каретата, той сам ще намери мис Дорит.
И така той се изкачи по официалното стълбище бавно и уморено и занаднича в различните стаи, все празни, докато видя светлина в една малка преходна стая. Тя представляваше преграден със завеси път, един вид шатър между две други стаи; светлината й му се стори топла и приветлива, докато преминаваше през другите неосветени стаи.
На портала имаше завеса, но нямаше врата; като се спря да погледне вътре, без да го видят, сърцето го прободе. Дали не беше от ревност? Защо пък ревност? Вътре бяха само дъщеря му и брат му: той беше притеглил стола си до камината и се радваше на топлия вечерен огън; тя седеше до малка масичка и бродираше нещо. Като се изключи голямата разлика в натюрморта на картината, фигурите много напомняха някогашните; брат му достатъчно приличаше на него, за да го замести за миг в композицията.