Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Без съмнение, французите са най-духовитият народ в Европа, а може би и в целия свят, но това не пречи измамничеството и шарлатанството да успяват в Париж толкова лесно, колкото в никой друг град. Когато работата стане известна, те се подиграват и смеят с нея, но веднага се появява някакъв нов шарлатанин, който надминава всички останали и прави добри гешефти, докато дойде и неговият ред да бъде освиркан. Несъмнено това явление е резултат от влиянието на модата върху любезното, способно и лекомислено парижко население. Може нещо да бъде напълно безсмислено — ако то изненадва, намира одобрение в масите, защото всеки се опасява да не бъде взет за глупак, ако каже, че това е невъзможно. Във Франция аксиомата, че между можене и ставане лежи една безкрайност, знаят само учените-природоизпитатели. В Италия напротив тази аксиома е позната всекиму, което, разбира се, не значи, че италианците стоят над французите.
Един художник спечели за известно време много пари от това, че оповести нещо невъзможно. Той съумя да създаде убеждението, че може да нарисува портрета на едно лице само въз основа на обикновено описание, без да е видял последното. При това не искаше нищо друго, освен описанието да бъде точно. Един такъв портрет правеше по-голяма чест на поръчителя, описал лицето, отколкото на този, който го беше нарисувал. Но от това споразумение следваше също, че първият трябваше да признае приликата на портрета с оригинала, защото, ако не направеше това, то художникът изтъкваше най-справедливото извинение, че ако портретът не прилича на лицето, то виновен е този, който е направил описанието, тъй като не е съумял да изпълни душата на художника със същината на онези черти от лицето, който трябва да нанесе върху платното.
Вечерях една вечер у Силвия, когато някой донесе тази чудновата новина, и то не като някаква смешна шега, а с тон на най-твърдо убеждение. Разказа също, че художникът бил нарисувал вече повече от сто портрета и всички били сполучливи. Всички намериха това за изключително. Само аз не можах да се въздържа и да не се засмея и си позволих да кажа, че цялата история е смешна и невъзможна. Разказвачът се разсърди и ми предложи бас за сто луи. Върху това трябваше още повече да се смея, тъй като предложението не беше приемливо, защото съществуваше голяма опасност да бъде подведен.
— Но портретите са много сполучливи!
— Не вярвам, а ако те наистина са сполучливи, то трябва да има някаква измама.
Силвия беше единствената, която споделяше моето мнение. Разказвачът искаше непременно да ни убеди и предложи да ни заведе на обяд у художника. Ние приехме.
На следващия ден се отправихме към художника и видяхме у него множество картини, които привидно бяха напълно сполучливи. Не познавайки оригиналите, ние не можехме да оспорваме това.
— Господине — каза Силвия, — бихте ли нарисували портрета на моята дъщеря, без да я видите?
— Разбира се, уважаема госпожо, ако сте уверена, че можете да ми опишете точно чертите на нейното лице.
Ние разменихме поглед и въпросът се изчерпа. Художникът ни каза, че неговото любимо време за ядене е вечерта и че ще му направим голямо удоволствие, ако го удостояваме по-често с присъствието си.
Подобно на лекарите той носеше със себе си купища благодарствени писма и документи от Бордо, Тулуза, Лион, Руан и др. Последните съдържаха или похвали за превъзходството на неговите картини или описалия за нови портрети, поръчани при него. Впрочем портретите му се плащаха предварително.
Два или три дни след това срещнах неговата красива племенница, която ми отправи задължаващи ме упреци, задето не съм дошъл на вечеря у нейния чичо.
Племенницата беше апетитно парче, почувствувах се поласкан от упрека и обещах да отида още на следващия ден. За по-малко от осем дни обаче работата стана сериозна и се влюбих в нея. Но интересната племенница, която беше духовито момиче и искаше само да се забавлява, не беше влюбена и не ми позволяваше нищо.
Един ден бях в стаята си, пиех кафе и мислех за нея. Внезапно вратата се отвори без някой да ме беше предупредил за идването си и се яви един млад мъж. Не го познавах, но преди да имам време да му задам какъвто и да е въпрос, той ми каза:
— Господине, имах честта да се храня с вас у художника Сансон.
— Аха, да, моля, извинете, господине, не ви познах.
— Не е за учудване, защото на масата погледът ви беше зает само с госпожица Сансон.