Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Херцогинята нададе висок вик на учудване. Понеже беше вече много късно, поисках да си отида, но господин Дьо Мелфор беше говорил междувременно с Нейно Височество и ми каза, че ще излезем заедно. Така и направихме и по пътя той ми каза, че кабалистичният отговор относно помадата бил направо изумителен; разказа ми следното: „Госпожа херцогинята, колкото красива и да била, имала по лицето си толкова много пъпчици, че херцогът се отвращавал от тях и не можел да си наложи да я прегърне като съпруга; така бедната херцогиня чезнела в напразен копнеж за майчинство. Абат Дьо Бросе я излекувал с тази помада и тя отишла с гладко като коприна лице в ложата на кралицата във френския театър. Отсреща, в ложата на краля, се намирал херцог Дьо Шартр, който съвсем не подозирал, че жена му е в театъра, понеже тя рядко го посещавала. Без да познае херцогинята, той я намерил красива и се осведомил коя е дамата. Казали му. Той не искал да повярва, напуснал ложата на краля, отишъл при жена си, поздравил я и още същата нощ наредил да й съобщят за посещението му. Резултатът бил, че госпожа херцогинята родила девет месеца по-късно херцог Дьо Монпансие; последният бил сега на пет години и напълно здрав. През цялото време на бременността херцогинята запазила красиво лицето си, но веднага след раждането пъпчиците се появили отново и помадата не действувала вече“. След като ми разказа тази история, графът извади от джоба си една кутия от костенуркова черупка със съвсем верния портрет на херцогинята и ми каза:
— Нейно Височество ви моли да приемете портрета й, а ако искате да му се постави също и рамка, то моли да приемете също и това.
Това беше един фишек от сто луи. Взех кутията и стоте луи и помолих графа да предаде на херцогинята моята дълбока благодарност. Не поставих никога портрета в рамка, защото тогава имах нужда от пари за други неща.
След това херцогинята ми оказа няколко пъти честта да ме повика, но за излекуването й от нейното страдание не стана вече дума — тя не беше в състояние да пази нужната диета. Понякога ме оставяше да работя пет или шест часа непрекъснато, ту в единия ъгъл, ту в другия; при това тя непрестанно излизаше и се връщаше. С обяд и вечеря ме снабдяваше посредством добрия стар камердинер, който не си отваряше никога устата.
Кабалата засягаше само тайни въпроси, върху които тя от любопитство искаше да научи подробности. Тя често откриваше истини, за които аз самият не знаех нищо. Искаше да й открия тайната, но никога не настояваше. Обаче накарала господин Дьо Мелфор да ми каже, че ако се съглася да я посветя в тайната, то тя щяла да ме снабди със служба с двадесет и пет хиляди ливри годишен доход. За жалост това беше невъзможно. Бях лудо влюбен в нея, но не си позволих никога да й дам възможност да забележи това: моята суетност задържаше любовта ми. Страхувах се да не бъда унизен от гордостта й — а може би и с право. Знам само това: съжалявам и досега, че съм се поддал на този глупав страх. Във всеки случай се ползувах от редица привилегии, които може би тя би отказала, ако беше узнала за любовта ми.
Един ден поиска да узнае чрез моята кабала дали ракът на гърдата на госпожа Дьо ла Поплиниер може да бъде излекуван. Накарах я да отговори, че дамата няма никакъв рак, а е напълно здрава.
— Как? — извика тя. — Цял Париж вярва това и тя вика един след друг всички лекари. Но няма значение, аз вярвам на кабалата!
Същия ден тя срещнала при двора херцог Ришельо и му казала, че знае положително, че госпожа Дьо ла Поплиниер съвсем не е болна. Маршалът, който беше посветен в тайната, й казал, че се лъже. Тя обаче му предложила бас на сто хиляди франка. Аз потреперих, когато херцогинята ми разказа това и я попитах уплашено:
— Той прие ли баса?
— Не, но остана учуден и сигурно, както знаете, той трябва да е посветен.
Три или четири дни по-късно тя ми каза с триумфиращо изражение, че господин Дьо Ришельо й признал, че мнимият рак бил само хитрост, за да предизвика съчувствието у съпруга й, при когото тя много искала да се върне. Сетне ми разказа, че маршалът й бил казал, че на драго сърце би платил хиляда луи, за да узнае как тя е открила истината.
— Ако искате да получите хилядата луи — каза ми тя, — то аз ще му кажа всичко.
— Не, не, госпожо! Моля ви коленопреклонно да не правите това.
Страхувах се от някоя клопка. Познавах маршала като буйна глава, а историята за дупката в стената, през която кавалерът намерил достъп до дамата си, беше известна на цял Париж. Господин Дьо ла Поплиниер беше допринесъл сам тя да се разгласи публично, като отказваше да види отново жена си и й даде само една рента от дванадесет хиляди франка годишно.