Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Услужливият приятел на краля, господин Дьо Сен Кантен бе натоварен с поръчката. Той попитал художника, дали първообразът би могъл да бъде доведен във Версай. Художникът счел това за лесно и обещал да го осведоми.
Той дойде при мен, за да съобщи предложението, което ме очарова, веднага го споделих с по-старата сестра, която беше извън себе си от радост. Тя се залови веднага да почисти сестра си, поръча и една хубава рокля и два или три дни след това те отпътуваха заедно с художника за Версай, за да се отдадат на приключението. Посредникът за малките удоволствия на краля беше вече осведомил неговия камердинер. Последният приел двете жени и ги завел в едно павилионче в градината. Половин час след това дошъл сам кралят в павилиончето, попитал малката Морфи дали е гъркиня, извадил портрета от джоба си, разгледал внимателно малката и извикал:
— Никога не съм виждал нещо подобно!
Малко след това той седнал, взел малката на скута си и й дал няколко милувки. След това се убедил със собствената си кралска ръка, че плодът още не е откъснат и я целунал.
О’Морфи погледнала внимателно своя повелител и се усмихнала:
— Защо се смееш?
— Смея се, защото вие приличате като две капки вода на шестфранковия талер.
На тази наивност монархът се изсмял високо. След това я попитал дали иска да остане във Версай.
— Зависи от моята сестра — отговорила малката.
Сестра й побързала да каже на краля, че по-голямо щастие едва ли биха могли да си пожелаят.
Кралят я заключил отново и си отишъл, но след четвърт час дошъл Сен Кантен и я взел. Той завел малката в едно жилище, в което една жена я чакала, а след това заедно с по-възрастната сестра отишъл при немския художник, комуто дал петдесет луидора за портрета. Морфи не получила нищо. Той само взел нейния адрес, като я уверил, че ще й се обади. И наистина още на другия ден тя получила хиляда луи. А добрият немец ми даде двадесет и пет луи за моя портрет, като обеща да приготви най-внимателно едно копие от този, намиращ се в Патю. След това ми предложи да рисува безплатно всички момичета, чиито портрети бих желал да притежавам.
За мен беше истинско удоволствие да видя радостта, с която добрата фламандка разглеждаше петстотинте двойни луи, които й бяхме доставили. Вследствие на това богатство тя не знаеше как да ми изрази своята благодарност, считайки ме виновник за нейното щастие. Малката красавица О’Морфи — така я наричаше кралят винаги, се хареса на владетеля не по-малко със своята наивност и нежен характер, колкото и със своята рядка красота, най-съвършената, която си спомням да съм виждал. Той й определи жилище в своя Еленов парк, който беше истински харем за сладострастния монарх и в който имаха достъп само представените в двора дами. След една година малката доби момче, което, както много други, изчезна безследно; защото, докато бе жива кралица Мария, никога не се узна, какво ставаше с извънбрачните деца на Людвиг.
Три години по-късно О’Морфи изпадна в немилост; все пак, когато я отпрати, кралят нареди да й се изплатят четиристотин хиляди франка, които тя донесе като зестра на един бретонски офицер. Когато през 1783 година бях във Фонтенбло, се запознах с един очарователен млад мъж на двадесет и пет години, който произхождаше от този брак и поразително приличаше на своята майка. Той нямаше никакво понятие за нейната история, но не мислех, че трябва да го осветлявам. Вписах името си в неговия бележник и го помолих да предаде на майка си моите почитания.
Причината, за да изпадне хубавата О’Морфи в немилост, беше злобата на графиня Дьо Валентеноа, свекървата на княза от Монако. Един ден тази известна в Париж дама казала на младото момиче, че ако иска да направи на краля хубава шега, трябва само да го запита как се отнася със старата си жена. Младото същество беше твърде наивно, за да забележи клопката и наистина задало на краля този безсрамен въпрос. Възмутен, Людвиг й отправил гневен поглед и й казал:
— Нещастнице, кой те научи да ми зададеш тази въпрос?
Повече мъртва, отколкото жива, бедната О’Морфи се хвърлила в краката му и му казала истината.
Кралят се отдалечил и не я погледнал повече. Графиня Валентеноа се яви в двора едва две години по-късно. Владетелят знаеше добре до каква степен следваше да бъде упрекнат като съпруг на своята жена, но той, като крал, не искаше да бъде упрекван в нищо и горко на този, който се забравяше спрямо кралицата.