Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— И други…

— Кой още?

— Сарт, Бетел, Кеч. За тях знам.

Нито един приятел на Скинър.

— Повикай Сивогрив и Опушения при мен — веднага. И остани с мен.

Шел се поклони. На кого още можеше да разчита? Повечето от подчинените й — мислеше си и се надяваше тя. Как й се искаше ротата на Кал-Брин да бе успяла! С него се разбираха. С Пръстите и Джуп Алат щеше да е много различно. И острието на Блуз — какво се бе случило с тях, в името на тайнствата на Д’рек? Май бяха изчезнали от лицето на света.

Тя хвана ръката на Лъжльото и внимателно го отстрани.

— Още не, началник — притеснено каза той.

— Ще трябва.

Той поклати глава, понечи да говори, но се спря и кимна.

— Много добре.

Помогна й да стане. Тя огледа равнината. Нападението приличаше на мощно усилие за овладяване на полето. Гвардията не можеше да се сражава с императрицата и със самата себе си едновременно. Станеше ли това, тя трябваше да обмисли как да се изтегли — но накъде? Високомерно избраното от Скинър позициониране ги беше осакатило. Мостът бе твърде тесен, а и канците ги дебнеха във всеки един момент. Тогава отстъпление с бой до някоя защитима позиция. Единствената истински достижима възможност беше на изток…

И все пак, не трябваше ли да направи един последен опит? Тя се обърна към все още озадачената Шел.

— Остани тук. Помоли Сивогрив и Опушения също да ме чакат тук. Ще го направиш ли?

— Разбира се. Ти не си…

— Чакай връщането ми. Кажи на Опушения, че през цялото време е бил прав.

Магът постави ръка на облечената в ризница ръката на Бляскавата.

— Не отивай.

— Какво?

— Отиваш при него, нали така. Недей.

Бляскавата изгледа снопчето от бръчки около умоляващите очи на жената, заобиколената й от бразди уста; може би искаше да каже повече.

— Нямам представа за какво говориш.

Ръката се стегна.

— Бляскава! Опушения е говорил не само с теб.

— Тогава той говори неуместно.

И тя внимателно отмести ръката.

— Близнаците да го отнесат, жено! От какво се криеш?

— Губим си времето тук, маг. Изпълнявай задълженията си — както и аз трябва да изпълнявам своите.

Шел я отпрати с рязко махване на ръка.

— Отивай, глупачко! Той няма да те слуша.

Бляскавата се обърна и тръгна. Обетът. Помни своя Обет. Тя взе щит от загинал войник и го държа между себе си и леката пехота, докато пресичаше полето със събраните остриета. Викаха я Обетници, ала тя не отвръщаше. Хвърлени остриета избухваха и попиляваха пръст и чирепи, но тя не трепна. Свистяха стрели, удряха щита и се мятаха към нея, ала тя не спря.

Толкова близо бяхме… толкова близо до това най-накрая изцяло да се освободим от Обета, който е проклел всички ни.