В капана на времето [bg]

Колкото до затвори, бях виждала и по-лоши. Стаята беше към трийсет стъпки във всяка посока и бе обзаведена с разкош, надминаван единствено от салона долу. Леглото стоеше на малък подиум и от ъгълчетата на плътните му завеси се подаваше балдахин от щраусови пера. Две брокатени кресла бяха настанени удобно пред огромна камина.

Прислужницата, която ме придружи до стаята, остави легена и каната, които носеше, и побърза да запали вече стъкнатия огън. Лакеят остави поднос с вечеря на масата до вратата, после застана там и опроверга предположението ми, че вероятно ще мога да се измъкна бързо по коридора. Не че щеше да има полза, казах си мрачно; щях да се изгубя из огромната къща още след първия завой. Тя беше голяма като Бъкингамския дворец.

— Негова Светлост се надява да ви е удобно, мадам — каза прислужницата и направи красив реверанс на излизане.

— О, със сигурност — отвърнах грубо аз.

Вратата се затвори след нея с депресиращо силен тътен и стърженето на големия ключ в ключалката свали и последната изолация от изопнатите ми нерви.

Трепереща от студ в огромната стая, аз обгърнах лактите си, тръгнах към огъня и се настаних на едното кресло. Първият ми импулс беше да се възползвам от самотата, за да си устроя един хубав малък истеричен пристъп. От друга страна, се опасявах, че ако позволя изява на чувствата си, никога няма да ги овладея отново. Затворих силно очи и се вгледах в червеното потрепване на огъня от вътрешната страна на клепачите ми, за да се успокоя.

Все пак в момента не бях в опасност и Хю Мънро беше на път към Джейми. Дори Джейми да ми беше изгубил следите по време на седмицата митарства, Хю щеше да го намери и да го доведе тук. Хю Знаеше познаваше къща и къщурка, всяка ферма и имение в четири енории. А едно послание от него щеше да пропътува по новинарската и клюкарската мрежа бързо като облаците над планините. Ако беше успял да слезе от бръшляна и да се измъкне незабелязано от имението на херцога.

— Не ставай глупава — казах на глас, — той е професионален джебчия. Разбира се, че е успял. — Ехото на думите ми отекна в украсения с гипсови мотиви таван и някак ме успокои.

— А тогава — продължих твърдо — Джейми ще дойде.

Именно, и хората на Сандрингам ще го чакат. Вие сте жена на Червения Джейми — бе казал херцогът. Това беше единственото ми ценно качество. Аз бях примамка.

— Аз съм мюре! — възкликнах и изправих гръб в креслото. Този позорен образ породи малък, но приятен порив на гняв, който отблъсна малко страха. Опитах да го разгоря, като станах и закрачих напред-назад и измислях обиди, с които щях да нарека херцога при следващата ни среща. Бях стигнала до „коварен педераст”, когато нещо отвън прошумоля и привлече вниманието ми.

Отдръпнах тежките кадифени завеси от прозореца и видях, че херцогът не си поплюва. Прозорецът беше закован с дебели греди на кръст, които бяха така близо една до друга, че не можех да провра дори ръката си между тях. Но пък можех да виждам.