В капана на времето [bg]

Внезапно се сетих за нещо и се обърнах към клавесина в стаята. На пюпитъра имаше нотни листа, изписани със ситен, ясен почерк. Петдесет хиляди паунда, ако Ваше Височество стъпи на английска земя. Подписано със „С”, разбира се — Сандрингам. Херцогът се засмя с явна наслада.

— Това беше много умно от ваша страна, скъпа моя. Трябва да сте били вие, наясно съм колко чужд е на музиката съпругът ви.

— Всъщност не съвсем — отговорих аз и се извърнах от клавесина. Масичката до мен не съдържаше нищо полезно, като например ножове за писма или някакви тежки предмети, но аз грабнах една ваза и зарових лице в букета парникови цветя. Не смеех да вдигна поглед, защото изражението ми щеше да ме издаде.

Зад рамото на херцога бях видяла някакъв кожен предмет с формата на тиква, обрамчен от зелените кадифени завеси като още един от екзотичните предмети на изкуството. Отворих очи, вгледах се любопитно през цветчетата и широката щърба уста се разтвори в зловеща усмивка.

Бях обзета едновременно от ужас и облекчение. Да, оказа се, че наистина познавам просяка до портата. Това беше Хю Мънро, стар другар на Джейми от дните му на беглец. Бивш учител, той беше пленен от турците в морето, обезобразен от мъчения и превърнат в просяк и джебчия — занаяти, към които беше добавил и шпионски умения. Бях чула, че е агент на армията на планинците, но не предполагах, че действа толкова на юг.

Откога ли стоеше там, кацнал като птичка на бръшляна пред прозореца на втория етаж? Не смеех да му направя някакъв знак; можех само да се взирам над рамото на херцога, сякаш втренчена невиждащо в пространството.

Херцогът ме наблюдаваше с интерес.

— Така ли? Със сигурност не е бил Герстман, нали? Не мисля, че притежава толкова изобретателен ум.

— За разлика от мен? Поласкана съм. — Не вадех нос от цветята и говорех разсеяно на един божур.

Фигурата отвън разхлаби хватката си върху бръшляна и протегна ръка. Сарацините му бяха отрязали езика, затова Хю Мънро говореше с ръце. Вгледа се напрегнато в мен, посочи ме, после посочи себе си, а накрая настрани. Широката ръка се наклони и първите два пръста се превърнаха в бягащи на изток крачка. Последно смигване, стиснат в поздрав юмрук и той изчезна.

Аз се разтреперих леко от облекчение, поех дълбоко дъх, кихнах и оставих цветята.

— Значи сте якобит?

— Не непременно — отвърна искрено херцогът. — Въпросът е вие каква сте, скъпа моя? — Той съвсем несъзнателно свали перуката, почеса се по оплешивяващата глава и пак сложи перуката. — В Париж се опитвахте да попречите на усилията за реставрацията на крал Джеймс. Когато не успяхте, със съпруга ви изчезнахте и сега се появявате като най-верните поддръжници на Негово Височество. Защо? — Малките сини очички показваха само лек интерес, но не вярвах, че подобен лек интерес е довел до опита за убийството ми.

Откакто разбрах кой всъщност е домакинът ми, аз усилено се опитвах да си спомня какво казаха веднъж за него Франк и Преподобният. Беше ли якобит? Доколкото си спомнях, присъдата на историята — в лицето на Франк и Преподобния — не беше категорична. Аз също.