В капана на времето [bg]

— Е — каза той толкова твърдо, колкото се удаваше на мъж, който звучи като Мики Маус. — Да започваме, госпожо Фрейзър. Може ли да ви наричам така? Благодаря. Нека започна с това, че вече знам доста за вас и възнамерявам да науча още. Ще бъдете ли така любезна да ми отговаряте изчерпателно и без колебание. Трябва да кажа, госпожо Фрейзър, че сте изумително трудна за убиване — сведе леко глава с усмивка, — но съм уверен, че може да се постигне при наличието на достатъчно решителност.

Взирах се неподвижна в него; не от някакво вродено хладнокръвие, а от най-обикновена скованост. Отново си спомних за маниерите на Луиз, вдигнах питащо вежди, отпих от чая и попих деликатно устни със салфетката с монограм.

— Опасявам се, че ще ме помислите за глупава, Ваша Светлост — рекох любезно, — но нямам никаква представа за какво говорите.

— Нима, скъпа моя?

Малките ведри сини очи не примигваха. Той посегна към посребреното звънче на подноса и го разлюля.

Мъжът сигурно беше чакал пред вратата, защото се появи мигновено. Висок, слаб, с тъмни дрехи и хубава риза на високопоставен слуга, той се приближи до херцога и се поклони дълбоко.

— Ваша Светлост? — Говореше на английски, но френският акцент ясно личеше. Лицето му също беше френско: дълъг нос и бели тънки устни, ушите му стърчаха от главата като малки крилца, а връхчетата им бяха тъмночервени. Слабото му лице пребледня още повече, когато ме забеляза, и отстъпи неволно крачка назад.

Сандрингам изгледа това смръщен от раздразнение, после се обърна към мен.

— Познавате ли го?

Понечих да поклатя глава, но видях как дясната ръка на мъжа помръдна внезапно върху плата на панталоните. Опитваше се да направи незабелязано знака, прогонващ злото, със свити средни пръсти, и вирнати към мен показалец и кутре. Тогава разбрах, а след миг получих и потвърждение — малката бенка между палеца и показалеца.

Нямаше никакво съмнение: това беше мъжът с петнистата риза, който беше нападнал мен и Мери в Париж. И очевидно бе служител на херцога.

— Ах ти, проклет мръсник! — Скочих от мястото си, преобърнах подноса с чая, грабнах първото, което ми попадна — резбована алабастрова кутия за тютюн, — и я запратих към главата му. Той се обърна и хукна да бяха, а кутията профуча на сантиметри от него и се заби в касата на вратата.

Вратата се затръшна точно когато понечих да го последвам, и аз спрях задъхана. Извърнах се към Сандрингам с ръце на хълбоците.

— Кой е той?

— Моят камериер — отвърна спокойно херцогът. — Албер Дантон. Много го бива с шалчетата и чорапите, но е малко нервен, като всички французи. И невероятно суеверен. — Смръщи се неодобрително към затворената врата. — Проклетите паписти с техните светци, благовония и тем подобни. Не може да се разчита на тях.

Дишането ми започна да се успокоява, но сърцето още блъскаше в решетката от китови кости на корсета. Не можех да си поема дълбоко дъх.