В капана на времето [bg]

— Значи Джак Рандал наистина работи за вас — казах аз и поех чашата. Бях го гледала как налива брендито в двете чаши и бях сигурна, че не е пуснал нищо вътре. Отпих голяма и страшно необходима глътка.

Херцогът направи същото и примигна, докато преглъщаше.

— Разбира се. Често най-добрият инструмент е и най-опасен. Човек не спира да го използва заради това, просто взима предпазни мерки.

— Опасен, така ли? А колко точно знаете за Джак Рандал? — попитах аз.

Херцогът се изсмя.

— О, мисля, че всичко, скъпа моя. Вероятно доста повече от вас. Не бива да наемаш подобен човек, без да разполагаш със средства, с които да го контролираш. Парите са добър оглавник, но слаба юзда.

— За разлика от изнудването? — попитах сухо.

Той се облегна в креслото, събра ръце на издутия си корем и се вгледа в мен с интерес.

— О, мислите си, че изнудването може да работи двупосочно, предполагам? — Поклати глава и изтупа две зрънца енфие, които се спускаха по копринената му жилетка. — Не, скъпа моя. Първо, моето и неговото положение се различават съществено. Един подобен слух би засегнал репутацията ми в известни кръгове, които не са от огромно значение за мен. Докато за нашия капитан — е, армията не гледа с добро око на неестествените наклонности. Всъщност наказанието често е смърт. Не, не може да става сравнение, наистина. — Той наклони глава настрани, доколкото му позволяваха многобройните брадички. — Но не обещанието за богатство или заплахата от разкриване обвързва Джон Рандал към мен. — Малките воднистосини очички сияеха. — Той ми служи, защото мога да му дам каквото иска.

Изгледах дебелите му телеса с нескрито отвращение и Негова Светлост се разтресе от смях.

— Не, не това. Капитанът има по-префинен вкус. Не като моя.

— Така ли?

— Мъчения — рече тихо. — Но вие го знаете, нали? Или поне съпругът ви го знае.

Почувствах се мръсна само заради присъствието му.

Изправих се. Парчетата от алабастровата кутия за тютюн лежаха на пода и аз изритах едно. То се блъсна в стената, отскочи и се изтъркаля под канапето, с което ми напомни за Дантон.

Изобщо не бях сигурна, че искам да обсъждам опита за убийството ми, но в момента тази тема ми се струваше за предпочитане.

— Защо искахте да ме убиете? — попитах рязко и се извърнах към него. Огледах бързо предметите по една масичка, търсех подходящо оръжие за защита, в случай че той още има подобно желание.

Като че ли нямаше. Вместо това се наведе напред, вдигна чайничето — останало по чудо здраво — и го остави на масичката.

— Тогава изглеждаше целесъобразно — рече спокойно. — Разбрах, че вие и съпругът ви се опитвате да осуетите нещо, от което имах интерес. Мислех да премахна съпруга ви, но това изглеждаше твърде опасно заради близките му връзки с две от най-влиятелните семейства в Шотландия.