Зовът на барабана [bg]

Нощта бе достатъчно топла и бяхме оставили кожите по прозорците навити. По някоя мушица или бръмбар влизаха, за да се удавят в казана или да извършат яростно самоубийство в огнището, но си струваше заради хладния ароматен въздух, който ни обливаше.

Първата нощ Иън галантно отстъпи на Бриана ниското легло и отиде да спи с Роло на сламеника в бараката за билки, като я увери, че там му харесва. Излезе със завивката в едната ръка, удари силно Джейми по гърба и го стисна по рамото в изненадващо зрял поздравителен жест, който ме накара да се усмихна.

Джейми също се усмихна; всъщност той не бе спрял да се усмихва от няколко дни. Вече не се усмихваше, но лицето му имаше някакво нежно, вглъбено изражение. В небето се носеше непълна луна и през прозореца влизаше достатъчно светлина, за да го виждам ясно, докато лежеше по гръб до мен.

Бях изненадана, че още не е заспал. Бе станал много преди зазоряване и прекара целия ден с Бриана в планината. Върнаха се след мръкнало, с увит в наметалото му кошер и замаяни от дим пчели, които вероятно щяха да са много раздразнени, когато се събудят на сутринта и открият как са ги изиграли. Отбелязах си наум да не припарвам до края на градината, където бяха кошерите; новите пчели имаха навика първо да жилят, а после да задават въпроси.

Джейми въздъхна дълбоко, аз се обърнах и се свих до него. Нощта не беше студена, но той беше с риза в леглото, от скромност пред Бриана.

— Не можеш ли да заспиш? — попитах тихо. — Лунната светлина ли ти пречи?

— Не. — Гледаше луната обаче; тя се носеше високо над хребета и бялото ѝ сияние изпълваше небето.

— Ако не е тя, значи е нещо друго. — Погалих го леко по корема и оставих пръстите си да се свият над извивката на ребрата му.

Той пак въздъхна и стисна ръката ми.

— О, просто глупаво съжаление, сасенак. — Обърна глава към ниското легло, където тъмната коса на Бриана се спускаше, сияеща на лунната светлина. — Съжалявам, че ще трябва да я изгубим.

— Ммм. — Сложих ръка на гърдите му. Знаех, че ще дойде този момент — осъзнаването на раздялата, — но не исках да говоря за това и да наруша магията, която свързва трима ни така силно.

— Не можеш да загубиш дете — казах тихо, пръстът ми проследяваше малката вдлъбнатина в центъра на гърдите му.

— Тя трябва да се върне, сасенак — знаеш го не по-зле от мен. — Размърда се нетърпеливо, но не се отдръпна. — Погледни я. Тук тя е като камилата на Луи, нали?

Въпреки собствените ми съжаления аз се усмихнах при тази мисъл. Крал Луи имаше малка менажерия във Версай и в хубав ден пазачите разхождаха някои от животните из големите градини, за удивление на смаяните хора.

Един ден се разхождахме из градините, свихме зад един ъгъл и видяхме двугърба камила да върви към нас по пътеката, великолепна и горда със златно-сребърен хамут, извисяваща се със спокойно презрение над тълпата от зяпнали зрители — поразително екзотична и безкрайно не на място сред официалните бели статуи.