Окото на света

— Запалихме светлинен сигнал за Получовеците — промълви тя горчиво. — Давайте напред! По-бързо!

Ако дърветата налитаха с по-малка ярост върху масата нападаща ги плът, отколкото върху хората, ако невероятните твари не се бореха с дърветата и помежду си с не по-малка стръв, отколкото с тях, Ранд беше сигурен, че щяха скоро да ги надвият. А после зад гърба им отекна тънък писък. Далечен и слаб, той проряза ръмженето на обитателите на Погибелта и то за миг затихна, сякаш срязано с нож. Нападащите същества замръзнаха по местата си, дърветата се укротиха. Толкова внезапно, колкото се бяха появили, нещата с многото крака се стопиха и изчезнаха сред дълбините на леса.

Пронизителният писък ги стигна отново, дрезгав и накъсан като свирня на овчарска гайда. Отвърна му хор. Половин дузина гласове, подпяващи си един на друг, далече назад.

— Червеи — процеди мрачно Лан и Лоиал изохка. — Дадоха ни малко отдих, стига да имаме време да го използваме. — Погледът му измери разстоянието, оставащо им до планините. — Малко неща в Погибелта биха се осмелили да се изправят срещу Червей, стига да могат да го избегнат. — Петите му се забиха в хълбоците на Мандарб. — Напред! — Цялата група се понесе в галоп след него, през Погибелта, която сега наистина изглеждаше мъртва, с изключение на хора от гайди зад тях.

— Да се боим от някакви червеи? — възкликна невярващо Мат.

— Един Червей — имаше отчетлива разлика в начина, по който Стражникът произнасяше думата — може да убие Чезнещ, стига Чезнещият да не е специално закрилян от Тъмния. Цяла глутница е тръгнали по петите ни. По-бързо! Напред!

— Червеите няма ли да ни преследват в планините? — попитг останалата без дъх Егвийн.

Лан й отвърна само с дрезгав смях.

— Няма. Дори и Червеите се боят от онова, което обитава високите проходи — изпъшка Лоиал.

Конските копита шляпаха през гнили храсти и треви. Дървета като тези, които доскоро ги нападаха, сега само потръпваха дори когато яздеха точно под извитите им клони. Планините Доом вече изглеждаха съвсем близо, изпълнили небето, черни и голи, сякап можеха да ги докоснат с ръка. Хорът на гайдите отново отекна остро и рязко, и зад тях се чуха мляскащи звуци, много по-високи от шляпането на копитата. Бяха много силни, сякаш цели дървета се кършеха под тежестта на гигантски тела. И то много близо. Ранд се озърна през рамо. Там, отзад, короните на дърветата плющяха и се снишаваха като трева. Земята започна полегато да се надига нагоре, към планинските върхове, с достатъчен наклон, за да усети, че вече се катерят.

— Няма да успеем — обяви Лан и мечът отново се появи в десницата му. — Пази се през проходите, Моарейн, и ще преминете.

— Не, Лан! — извика Нинив.

— Спокойно, момиче! Лан, дори и ти не можеш да спреш цял глутница Червеи. Не мога да го позволя. Ще ми трябваш за Окото.