Окото на света

— Ти си съхранил вярата по-добре от нас — каза Айез Седай. — Може би няма да свърши толкова зле, колкото се боиш.

Прорязаната с белег листата глава бавно се поклати.

— Познавам края, когато иде, Айез Седай. Ще намеря друго място, където ще карам нещата да растат. — Кафявите му като лешници очи тъжно огледаха зелената гора. — Друго място, може би. Когато излезете, ще ви видя отново, ако остане време. — След тези думи той се отдалечи, сподирен от облак пеперуди, сливайки се с леса по-неразличимо и от плаща на Лан.

— Какво искаше да каже? — настоя Мат. — Какво значи „ако остане време“?

— Хайде — подкани ги Моарейн и пристъпи през свода. Лан я последва плътно.

Ранд влезе след тях. Космите по ръцете и врата му настръхнаха. Озоваха се в най-обикновен коридор, който се виеше плавно надолу. Беше достатъчно високо и просторно, за да може да мине и Лоиал, щеше да бъде достатъчно и за Зеления човек. Гладък под, хлъзгав за очите като намазан с животинска мас, но въпреки това стъпваха по него уверено. Стените, по които не личаха никакви фуги, проблясваха в стотици оттенъци на неописуеми цветове и излъчваха мека светлина. Ранд беше сигурен, че светлината не е естествена, но усещаше също, че е добра и блага. „Тогава защо си настръхнал?“

Продължаваха да слизат надолу и надолу.

— Ето тук — каза най-сетне Моарейн и посочи. — Отпред.

И коридорът ги изведе в огромен купол. Грубата необработена скала на тавана беше осеяна с гроздове блестящи кристали. Цялата пещера под купола бе заета от огромно езеро, с изключение на оградената с каменен парапет пътека около него, широка около пет крачки. Овалното езеро беше обрамчено с ивица огладени плоски кристали, които светеха с по-сумрачна и въпреки това по-топла светлина от кристалите, надвиснали над него. Повърхността му беше гладка като стъкло и чиста като водата на Виноструй. Ранд имаше чувството, че очите му могат да проникват в него до безкрай, но пак няма да могат да видят дъното.

— Окото на света — тихо промълви Моарейн.

Той удивен се огледа и забеляза, че дългите години след създаването на Окото — три хиляди — са оставили следи в самотното му съществуване. Не всички кристали по купола светеха с еднаква сила. Едни грееха по-ярко, други по-слабо; някои примигваха, а други приличаха на изпъкнали буци, проблясващи единствено от отразената светлина. Ако всички светнеха, куполът щеше да грейне ярко като слънчев ден, но сега беше само като в късен следобед. Прах покриваше пътеката, но освен прах имаше и откъртени камъчета и дори кристали. Дълги години чакане, докато Колелото се е въртяло и заоравало.