Окото на света

— Когато заминеш за Тар Валон, Егвийн — промълви Нинив предпазливо, — може би и аз ще дойда с теб. — Погледът, който хвърли към Моарейн, беше някак притеснен и тя добави: — За нея ще е по-добре да вижда нечие познато лице сред толкова непознати. Ще има нужда от нечии съвети освен от Айез Седай.

— Да, може би така ще е най-добре, Премъдра — отвърна простичко Моарейн.

Егвийн се засмя и плесна с ръце.

— О, това наистина ще е чудесно. И ти, Ранд. И ти ще дойдеш, нали? — Той я погледна. Струваше му се, че очите й никога не бяха били толкова големи или толкова блеснали, или толкова като езера, в които можеше да потъне. На бузите й изби руменина и тя се засмя, малко по-тихо. — Перин, Мат, вие двамата също ще дойдете с нас, нали? Ще отидем всички заедно. — Мат изсумтя многозначително, а Перин само сви рамене, но тя го прие за съгласие. — Виждаш ли, Ранд. Всички ще сме заедно.

„О, Светлина! Човек наистина може да потъне в тези очи и да е щастлив от това.“ Смутен, той се окашля.

— Дали имат овце в Тар Валон? Това мога да правя аз — да паса овце и да гледам табак.

— Смятам — отвърна Моарейн, — че ще мога да намеря нещо за теб в Тар Валон. За всички ви. Може би няма да е пасене на овце, но все ще е нещо интересно.

— Ето — каза Егвийн, сякаш всичко беше решено. — Знам аз. Ще те направя свой Стражник, когато стана Айез Седай. Нали ще ти хареса да бъдеш мой Стражник? — Звучеше убедено, но в очите й се четеше въпрос. Искаше отговор, имаше нужда от него.

— Би ми харесало да стана твоят Стражник — промълви той. „Тя не е за теб, нито пък ти си за нея. Защо Мин трябваше да ми казва това?“

Мракът се спусна тежко и всички почувстваха умора. Лоиал пръв се изтегна, готов да заспи, другите скоро го последваха. Никой не посегна да се загърне в одеяло, използваха ги за възглавници. Моарейн беше поставила в мазнината на фенерите нещо, което отблъскваше вонята на Погибелта от хълма, но нищо не можеше да намали жегата. Луната хвърляше смътни, воднисти отблясъци, но беше все така горещо, сякаш слънцето още стоеше в зенита си.

Ранд усещаше, че е невъзможно да заспи, въпреки че Айез Седай протегна напред ръцете си, само на един разтег от него, за да заслони сънищата му. Плътният въздух не му позволяваше да заспи. Лекото похъркване на Лоиал беше същински тътен, спрямо който хъркането на Перин звучеше едва доловимо, но и те не можеха да надвият умората, обгръщаща останалите. Стражникът все още беше буден и приседнал недалече от него и поставил меча на коленете си, оглеждаше околния мрак. За изненада на Ранд, Нинив също не заспиваше.

Премъдрата изгледа Лан дълго и мълчаливо, а после наля чаш чай и му я занесе. Когато той се пресегна да я поеме и промърмори нещо в благодарност, тя не се отдръпна.

— Трябваше да се сетя, че е възможно да си крал — промълви тя. Очите й се бяха приковали в лицето на Стражника, но гласът й леко потрепна.