Окото на света

Зяпнал, той продължи напред в галоп, но изведнъж забеляза, че Моарейн и Лан, и Лоиал са спрели, останалите също. Той бавно дръпна юздите, лицето му замръзна от изумление.

— Добрахме се до убежището — каза Моарейн. — Това е обителта на Зеления човек и Окото на света е тук. Нищо от Погибелта не може да проникне тук.

— Мислех, че е отвъд планините — изломоти Ранд. Все още виждаше върховете, изпълващи северния хоризонт, и високите проходи. — Вие казахте, че винаги е било отвъд проходите.

— Това място — отекна дълбок и плътен глас откъм дърветата — винаги си е там, където е. Единственото, което се променя, е мястото на ония, които са в нужда.

Сред гъстия листак към тях пристъпи странна фигура. С човешки форми. Толкова по-голяма от Лоиал, колкото Огиер беше по-голям от Ранд. Човешки силует от сплетени лози и листа, зелени и буйни. Косата му — трева, падаща до раменете. Очите — огромни лешници. Ноктите на пръстите — жълъди. Зелени листа оформяха туниката и гамашите. Плътна дървесна кора — за ботуши. Пеперуди се вихреха около него, просветваха по пръстите, по раменете и лицето му. Само едно нещо разваляше това буйно зелено пролетно съвършенство. Дълбок белег преминаваше през бузата и слепоочието му, чак до темето, и по него лозите бяха кафяви и изсъхнали.

— Зеления човек — прошепна Егвийн и огромното лице с белега се усмихна. За миг им се стори, че птиците запяха по-силно.

— Аз съм, разбира се. Че кой друг ще е тук? — Очите-лешници изгледаха Лоиал. — Радвам се да те видя, мой малък братко. В миналото мнозина от вас дохождаха да ме навестят, но напоследък много рядко.

Лоиал се смъкна от седлото си и се поклони.

— Висока почит ми оказвате, Дървесен братко. Цингу ма чоших, Т’ингшен.

Усмихнат, Зеления човек обгърна с ръка раменете на Огиер. Изправен до Лоиал, приличаше на голям мъж, застанал до момченце.

— Не е въпрос на почит, малък братко. Ще си попеем двамата Дървесни песни и ще си спомним за Великите дървеса и за стеддинг, и ще отвеем Копнежа настрана. — Той огледа останалите, които едва сега започнаха да се смъкват от конете си, и очите му се спряха на Перин. — Вълчи брат! Нима наистина старите времена се завръщат!

Ранд зяпна към Перин. От своя страна, Перин извърна коня си така, че да се озове между него и Зеления човек, и се наведе да провери сбруята. Ранд беше сигурен, че просто иска да избегне питащия му поглед. Изведнъж Зеления човек заговори на Ранд.

— Странно си се облякъл, Дете на Дракона. Толкова ли много се е завъртяло Колелото? Нима Народът на Дракона се връща към Първия обет? Но ти носиш меч. Значи ни така, ни така.

— Не разбирам за какво ми говорите — каза Ранд. — Какво искате да кажете?

Зеления човек докосна кафявия белег на лицето си. За миг изглеждаше малко смутен.

— Аз… не знам. Спомените са разпокъсани и често ми убягват, а и повечето от онова, което остава, е като листа, нападнати от гъсеници. И все пак, сигурен съм… Не, губи ми се. Но и ти си добре дошъл тук. А вие, Моарейн Седай, сте повече от изненада за мен. Когато това място бе създадено, бе направено така, че никой да не може да го намери два пъти. Как успяхте да дойдете тук?